Хората от Омсфорд са идвали и са си отивали, а много от тях са пренесли приказките до далечни земи. Но сега в продължение на три поколения никой член на семейството не бе разказвал приказките извън Вейл. Никой не бе пожелал да рискува да бъде заловен.
Рискът беше значителен. Практикуването на магия под каквато и да е форма бе забранено в четирите земи или поне там, където управляваше Федерацията, което на практика беше същото. Така бе през последните сто години. През това време никой Омсфорд не бе напускал Вейл. Пар беше първият. Бе пораснал и се чувстваше изморен отново и отново да разказва същите приказки, на същите няколко слушатели. И другите трябваше да ги чуят, да знаят истината за Друидите и тяхната Магия, за борбата, предшествала годините, в които живееха.
Страхът му да не бъде заловен бе подобен на повикът, който чувстваше. Той взе решение, въпреки протестите на Кол и родителите си. Накрая брат му реши да дойде с него, както беше правил винаги, когато мислеше, че Пар има нужда от грижи.
Варфлийт трябваше да бъде началото. Магията, която откриха, че се практикува там, бе наистина дребно нещо и не си струваше неприятностите. Калахорн бе само протекторат на Федерацията, а Варфлийт — толкова далече, че почти беше в свободната територия. Все още не беше окупиран. Засега Федерацията смяташе, че е под достойнството й да се занимава с него.
Но Търсачите? Пар тръсна глава. Търсачите в крайна сметка бяха нещо друго. Търсачи се появяваха само когато от страна на Федерацията се появяваше сериозно намерение да изкорени практикуването на магии. Никой не ги търсеше за друго.
— Тук става твърде опасно за нас — каза Кол, като че ли четеше мислите на Пар. — Ще ни открият.
— Ние сме само едни от стотиците, които практикуват това изкуство. — Пар поклати глава. — Само едни сред множеството. Кол го погледна: едни от стотиците — да, но и единствените, които практикуват истинска магия.
Пар погледна назад. Кръчмата им плащаше добри пари и те им трябваха, за да се справят с налозите, изисквани от Федерацията. Трябваха им за тяхното семейство и за Вейл. Не искаха да се предават само заради някакъв слух.
Стисна челюсти. Не искаше да се предава още повече защото това означаваше, че приказките трябва да бъдат върнати във Вейл и скрити там, без да бъдат разказани на тези, които имаха нужда да ги чуят. Това означаваше, че репресията над идеите, която стягаше Четирите земи като менгеме, се бе затегнала с още едно завъртане.
— Трябва да тръгваме — каза Кол и прекъсна мислите му.
Пар почувства внезапен гняв, преди да разбере, че брат му не предлага да напуснат града, а да влязат на сцената на кръчмата.
— Иска ми се да живеехме в други времена — каза той меко. Изчака, като гледаше как се напрегна Кол. — Иска ми се отново да има Елфи и Друиди. Иска ми се отново да има герои — дори един.
Отдалечи се, внезапно замислен за нещо друго.
Кол се отлепи от вратата, стовари голямата си ръка на рамото на брат си, обърна го и го поведе обратно надолу към тъмния коридор.
— Ако продължиш да пееш за това, кой знае, може да се появят.
Пар се остави да го водят като дете. Той вече не мислеше за герои, Елфи и Друиди, дори и за Търсачи.
Мислеше за сънищата.
Разказа приказката за стана на Елфите в Халис Кат, как Ивънтайн Елеседил и Елфите заедно със Стий Дженс и Граничния Легион са се сражавали да удържат позициите си срещу яростните атаки на Демоните. Това бе една от любимите приказки на Пар, първата от Великите битки на Елфите в ужасната война в Западните земи. Те стояха на ниска платформа в единия край на главната трапезария. Пар напред, Кол — стъпка назад и встрани от него. Докато Кол разказваше приказката, Пар пееше, за да създаде съответните видения и кръчмата оживя от магията на гласа му. Той предаде на стотината събрали се слушатели чувствата на ярост и предопределеност, които бяха обладали защитниците на Кат.