Стоян Ц. Даскалов
Потомък
Дълго мислиха какво да правят. И една нощ решиха:
— Смърт! На всичките!
Излязоха из канцеларията и се втурнаха в тъмнината да изпълнят присъдата. Колкото се може по-бързо и неусетно. За да не разберат хората и им попречат. Те пазеха всичко в тайна, вървяха и се оглеждаха, да не би някой да ги е проследил. Свиха пряко през „Градиняка“, както наричаха някогашните зеленчукови градини, сега застроени, и удариха право към стопанския двор. Там бяха затворените, които тая нощ ще трябваше да избият до един.
Една сянка се мярна в двора и се скри.
— Кой там? — извика оня, който ги водеше. Той беше в чизми и се стремеше да не тропа. — Това ще да е някой от близките им.
— Присторило ти се е.
Щракнаха пушки и хукнаха подир него и четиримата, в различни посоки.
— Стой, ще стреляме!
Но не откриха никого. Събраха се пред входа на помещението, дето бяха осъдените на смърт. От няколко дни не им даваха ни храна, ни вода. Щяха да умрат, защо да правят разноски.
Беше тихо. Като че ли вече бяха измрели от глад. Те нахлуха. Чу се цвилене. Конят до вратата, отвързал се кой знак как, се вдига на задните си крака, скочи през главите им, та щеше да ги избие, и затътна из двора.
— Дръжте го, стреляйте! — извика оня с чизмите, който ги водеше, и тракна оръжие. Но червеното кълбо, което се метна пред очите им, изчезна като огнена птица, изхвръкнала от ръцете им. — Гяа, муци, гяа — викаше капризно пазачът и виновно се сгуши.
— Избяга!
— Няма къде да избяга! Пребройте другите!
Рязко като щикове светнаха лампите. Заеха се да броят навързаните. Това конско стадо от тридесет и седем коня трябваше да бъде избито. Как? Ще ги изкарат горе над селото на „Кръста“ и ще ги разстрелят. Ще ги подмамят със зобчица: „Гя, муци, гя! На̀, на̀!“ И так-так — ще ги разстрелят в главите.
Това беше първото решение. Но убива ли се така лесно кон с един куршум? И после, да беше само един, два-три куршума ще го повалят, а то тридесет и седем коня. Цяло сражение трябваше да водят! Ще стреснат селото, ще наскачат мъжете! „Защо избивате конете!“ — ще ревнат довчерашните им стопани, ще се събуди частническият им живец и ще кипне една междуособица, ще писнат жени и деца: „Кончето ни, бялото, червеното, с късата опашка, с рошавата грива, с бялата звезда на челото!“ На събранието, което свикаха, никой не поиска да вземе кон да го гледа. „Ние нямаме сено за кравичките, вие кон ще ни теслимите. Да сте мислили, когато ги събирахте!“ Бяха насъбрали добитъка на хората и сега усетиха трудното. Много стока, а храна малко. Кравите намалиха млякото. Някои от глад се изяловиха, телетата слабееха. И слама не можеха да намерят по това време. Ножът опря до кокала: „Кравите или конете?“ „Кравите“ — извикаха всички. „Но какво ще направим с конете? Конско месо не ядете, цървули вече не носите!“ „Бийте си ги о главите! Да сте мислили, когато ги измъкнахте из яхърите!“ Така казваха на събранието и обърнаха гръб на управата. Но сега всеки ще зажали добичето си, което вече е прежалил и не се е сещал за него. Работят ли, излежават ли се, гладуват ли в конярника — те са ги отписали, но сега ще избухне съживената обич и ще им попречи да изпълнят решението.
Те дълго се колебаха, но тая нощ трябваше да направят решителната крачка. Всяко нещо, което забавяше бързия ход, трябваше да се преодолее. И това преодоляване беше вече революционна стъпка напред. Конете им тежаха като воденични камъни: тридесет и седем задържаха вървежа на стопанството, заробиха го и тая нощ дойде часът на освобождение от тях. Всичко опираше до това — как да извършат ликвидирането на мълчаливите престъпници, които изяждаха храната на млекодайния добитък. С шмайзерите, както предложи наскоро напусналият армията председател, не вървеше. Да ги извеждат всяка нощ един по един и да ги избиват татък, далече към Топския дол, беше по-приемливо. Но акцията пък щеше да се проточи. Кон не се заравя лесно, един труп ако укрият, друг не ще могат. А узнаят ли кооператорите, ще се намесят и ще провалят всичко. Нямаше вече скрити места в землището. Всичко бе отворено. Горите, които покриваха хълмовете и долчините, непристъпни и всяващи страх в дълбоките си тъмни пазви, гледаха с просеките си като осланени прозорци. Сега и земята има очи. И да ги избиеха конете, нямаше къде да ги дянат. И циганите нямаше да ги щат. Щяха само зверовете да привличат и мамят към кошарите. Всичко трябваше да стане далеч от погледа на човека, за да не се роди възмущението. Това беше най-трудното. Трябваше да се действа изненадващо и безшумно, както понякога на фронта. Селяните обичаха конете и касапин за тях не можеше да се намери. Още си спомняха за един болен някога кон, на Шаламанците, който трябвало веднага да бъде убит и изгорен, за да не зарази и хората. Ала Шаламанеца не се решавал. Свидно му било да посегне. Дал го на един циганин да сторят това далече някъде, вън от мерата на селото. И после все питал как е станало убийството, та и днес разправя, че конят заплакал, като човек заплакал преди гърмежа… С нож никой не можеше да убие кон. Конят не ляга и когато го подковават. Налбантите вдигат крака му, изрязват копитото и заклинчосват подковата. Конят рядко, много рядко ляга, и то само нощем за по час-два. Той изкарва живота си на крака. Яде и спи на крака. Само люта болест може да го повали, и то чак когато почне да бере душа. А легне ли кон, той вече не става. Конят стои прав цял живот, затова е силен. Тъжно ставаше на селяните, когато гледат коня да ходи с букаи на краката. Тоя подскача мъчително и дрънченето на оковите извиква само жал. Конят затова е кон — да върви, да бяга свободно. Неговата сила е в краката. И затова се бояха управниците тая нощ — как ще изкарат конете горе на „Кръста“ до лобното им място. Четиридесет коня го речи, а те бяха четирима! Конете са умни същества, току-виж, че подразберат и побягнат. Как ще ги свърнат? Човек е най-силното същество, но той не може да се мери с коня. Какво е една конска, сила? Когато човек отведнъж вдигне 75 килограма на един метър височина. Има такива хора, но конят има по десет конски сили. Как ще се преборят четирима с четиридесет коня. Те разчитаха, че няма да ги гонят един по един, а ще ги изкарат заедно, цялото стадо, тихо, кротко, като на паша.