Едва тука, в конярника, четиримата въоръжени усетиха трудното. Конете сякаш подушиха мириса на пушки, неспокойно трополяха и предяха с уши, извръщаха глави един към друг, предаваха шепнешком грозящата ги опасност и заговаряха как ще се отскубнат, кой пръв ще побегне и накъде ще хванат другите. Всеки премисляше как да се измъкне от смъртта. Една тревога скова за миг и осъдените на смърт, и ония, които щяха да изпълнят присъдата. Полъхът на отдавна утъпкано сено ги стъписа. Из яслите дъдреха едри плъхове. Котаракът, който бяха оставили да ги гони, бягаше от тях, уплашен да не го изядат те него. Четиримата въоръжени приличаха на тоя котарак. Бояха се от разбуненото конско стадо. Понесе се тропот на копита, цвилене разтърси конярника. Конят е страшен, като се подлюти. Немалко хора са загинали от коне. Като се подплашиха конете на Цоловци и побягнаха от Димански връх, та разбиха каруцата на трески, а стопанина го направиха на пестил. От върха до моста събираха парчетата от него. Освен оръжие четиримата награбиха и по една суровица в ръцете си. Конят се плаши от дървото, от дулото на оръжието той не разбира. И тоягите бяха затова — да пазят себе си от лудостта на конете.
— Толко, тридесет и шест! Без избягалия.
— Чий беше избягалият?
Едно яркочервено петно блесна като мълния и угасна в тъмнината.
— Де да го знам! Като изкараме тия, и той ще дойде и ще разберем!
— Хайде, диййй! — размахаха суровиците, но конете не искаха да тръгнат. Завираха глави един под друг, не можеха да ги помръднат.
— Какво стоите и гледате? Бийте! — извика оня, който ги водеше, претръпнал, нахлупил каскет, като да не вижда какво ще става, и сякаш изкомандва: „Огън, бий!“ — и пръв стреля.
Суровиците заиграха подир неговата и конете страшно цвилеха и хвърляха къч, изпосъбориха диреци и ясли и се юрваха. Изтърбушиха стените — зидани на един ред тухли — вратите изпопадаха, керемиди чак се разхвърчаха от страшния трус. Конете излетяха кой накъдето види, а тях щеше да ги затрупа конярникът. Оня с чизмите, който командваше, се пипаше по главата, благодарен, че се отърва само с една челенка от копито. Щяха да загинат те вместо осъдените на смърт. С коне не трябвало да се постъпва така грубо.
Подплашени, стреснати посред нощ, те се въртяха в двора, вършееха покрай зидовете, блъскаха ги с гърди и копита, събаряха ги, ревяха на разтърсващи вълни, викаха за помощ. Но селото спеше, жива душа не се мяркаше. Конярите нарочно бяха освободени тая вечер да не им пречат, защото през деня все току се обаждаха: „Не ги избивайте, другари! Пуснете ги по къра да скитат, вълците да ги изядат, сами да си намерят гроба!“ „Не! — тропаха чизмите. — Аз няма да се излагам с такива гледки да ставам за смях на целия край. По-умните навреме са се отървали от тия дръгляши, а вие сте ги държали, та сега като разпънат на конски опашки стоя…“
— Не се разкисвайте, ей! — викаше строго същият, комуто сега се струваше, че на другите трима им е дожаляло. — Действайте смело, по плана. Това трябва да се свърши тая нощ. Няма време, по-скоро! Осъмнем ли, хората ще ги разгонят. Хайде, бий!