Отидохме на работа, там въртяхме рудана, прибрахме се в бараката си, вечеряхме и се канехме да си лягаме. Неочаквано ме извикаха в „кантората“.
Там, забил поглед в земята, седеше Кисельов. Не беше страхливец и не обичаше заплахите.
— Е, какво — рече ми той весело. — Ще отекне из цяла Колима, така ли? Ще те дам под съд — за покушение. Марш оттук, мръснико!…
Само Вронски можеше да ме е натопил, но как? През цялото време бяхме заедно.
Оттогава животът ми стана по-лек. Кисельов дори не се приближаваше до рудана, идваше на работа с малокалибрена пушка, а в шахтата-изкоп, вече доста дълбока, не слизаше.
Някой влезе в бараката.
— Върви при доктора.
„Докторът“, който беше сменил Лунин, някой си Колесников, също беше незавършил медик, млад, висок, бивш затворник.
В амбулаторията на масата седеше Лунин, облечен с къс кожух.
— Събирай си багажа, тръгваме за Аркагала. Колесников, пиши му направление.
Колесников сгъна един лист хартия на няколко пъти, откъсна миниатюрно парченце, малко по-голямо от пощенска марка, и написа със ситен почерк: „За санитарната част на лагера Аркагала“.
Лунин взе листчето и се разбърза:
— Отивам при Кисельов да го парафира.
Върна се огорчен.
— Не те пуска, разбираш ли? Казва, че си му обещал да го фраснеш по муцуната. Не ще и да чуе.
Разправих му какво се беше случило.
Лунин скъса „направлението“.
— Ти си виновен — рече ми той. — Какво те интересува Зелфугаров и всички тези… Нали не са те били тебе.
— Мен са ме били по-рано.
— Е, довиждане. Чака ме кола. Ще измислим нещо. — И Лунин се качи в кабината на камиона.
Минаха още няколко дни и той пристигна отново.
— Отивам при Кисельов. Във връзка с теб.
Върна се след половин час.
— Всичко е наред. Съгласи се.
— Как така?
— Имам си аз един начин да укротявам опърничавите.
И Сергей Михайлович изимитира разговора с Кисельов:
„— Вие тук, Сергей Михайлович? Заповядайте. Запалете цигара.
— Не искам, нямам време. Докарах ви актове за побоите, Павел Иванович — изпратени са ми от оперативните работници за подпис. Е, преди да ги подпиша, реших да ви попитам истина ли е всичко това?
— Не е вярно, Сергей Михайлович. Враговете ми са готови да…
— И аз така си помислих. Няма да подпиша тези актове. Бездруго вече нищо не може да се направи, Павел Иванович — избитите зъби не можеш ги сложи обратно.
— Така е, Сергей Михайлович. Заповядайте у дома, жена ми е направила ликьор. Пазех го за Нова година, но за такъв случай…
— Не, не, Павел Иванович. Само услуга за услуга. Пуснете Андреев в Аркагала.
— Виж, това не мога. Андреев е, както се казва…
— Ваш личен враг ли?
— Да, да.
— Е, а на мен ми е личен приятел. Мислех, че ще се отнесете по-внимателно към молбата ми. Вземете, прегледайте актовете за побоите.
Кисельов помълча.
— Да заминава.
— Напишете си мнението.
— Нека дойде лично.“
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Прекрачих прага на канцеларията. Кисельов гледаше в земята.
— Ще заминете за Аркагала. Ето ви направлението.
Мълчах. Служителят от канцеларията ми даде продоволствен атестат и се върнах в амбулаторията.
Лунин вече си беше заминал, но Колесников ме чакаше.
— Ще заминеш довечера, около девет часа. Остър апандисит! — и ми подаде бележката.
Никога вече не видях нито Кисельов, нито Колесников. Скоро след това Кисельов го прехвърлиха на друго място — в „Елген“, и там няколко месеца по-късно загинал от куршум, случайно. В жилището, в къщата, където живеел, през нощта се вмъкнал крадец. Кисельов чул стъпките му, грабнал от стената ловджийската си пушка-двуцевка, запънал я и се нахвърлил срещу крадеца. Крадецът се втурнал към прозореца, Кисельов го ударил в гърба с приклада и куршумите от двете цеви се забили в собствения му корем.
Затворниците от всички въгледобивни райони на Колима се радваха на тази смърт. Вестникът със съобщението за погребението на Кисельов минаваше от ръка в ръка. По време на работа в мината изпомачканото парче вестник се осветяваше от миньорските акумулаторни лампи. Четяха, радваха се и викаха „ура“. Кисельов е умрял! Значи все пак има Господ!
Точно от този Кисельов ме измъкна Сергей Михайлович.
Аркагалският лагер обслужваше златната мина. На сто подземни работници, на сто миньори — хиляда души най-различен обслужващ персонал.
Гладът напредваше към Аркагала. И, разбира се, гладът първо влезе в бараките на петдесет и осми член.