Направих няколко крачки след него. В крехката, рехава светлинка забелязах изпито, восъчнобледо създание, настанило се недалеч от болника във фотьойл с готическа форма. Това беше младата графиня Одил дьо Нидек. Дългата рокля от черна коприна, втренченото й, замислено и въпреки това решително изражение, идеалните пропорции на прекрасното й лице много напомняха онези мистични създания на средновековните художници, които модерното изкуство, колкото и да се мъчеше днес, все не успяваше да пресъздаде, но и все не успяваше да забрави.
Какво се преобърна в душата ми при вида на това пребледняло създание? Не знам. Стоях като парализиран пред статуя на изкусен древен ваятел и нещо дълбоко религиозно започна да ме обзема. Някаква вътрешна музика нахлу в ушите ми, напомни ми старите балади от най-ранно детство, онези носталгични песни, с които дойките се опитват да приспят нашите първи тъги.
Когато приближих достатъчно, Одил се изправи.
— Добре дошли, господин докторе! Чувствайте се като у дома си! — посрещна ме тя с проникновена простота, после ми посочи нишата, в която бе настанен графът. — Баща ми е там!
Поклоних се дълбоко, без да отговоря, дотолкова бях развълнуван. После доближих одъра на болния.
Застанал в горния край на леглото, Шпервер надигна с една ръка газеника, а с другата смъкна дебелата си кожена шапка. Одил стоеше от лявата ми страна. Прецедена мъчително през потъмнялото стъкло на лампата, светлината освети меко чертите на графа.
Още щом зърнах лицето на господаря на замъка Нидек, нещо като че ли ме разтърси до мозъка на костите. Кръвта сякаш се смрази в жилите ми и въпреки огромното уважение, което бе вдъхнала у мен благородната му дъщеря, първата мисъл, която прониза съзнанието ми, бе: „Господи, та това е истински вълк в човешки образ!“
И действително… или впрочем не знам… Нещо в тази застинала фигура ме ужаси. Съвършено бяло като издялана кост, лицето привидно изглеждаше безжизнено. Главата с посивели, късо подстригани коси, бе хлътнала във възглавницата по необикновен начин, странно извъртяна леко настрана. Силно скосеното на върха чело, широко в долната част при брадата, разклонението на клепачите, бродирани сякаш в черно и почти сключващи се в острие в основата на носа, късата остра брадичка, продължаваща в костеливи, ала яки и изпъкнали челюсти… всичко в образа на този човек ме накара да потреперя. Шпервер се надвеси над тялото още повече, така че лампата освети по-ярко лицето на болния. Клепачите на графа инстинктивно примигнаха и за миг съзрях неестествения блясък, заискрил в очите му. По челото ми изби студена пот. Стоях неподвижен, изумено вгледан в болния. Взрях се по-продължително в лицето му, докато пред погледа ми не започнаха да танцуват червени петна. Не… Дори и тези дълги бели ръце отстрани на тялото не принадлежаха на човешко същество. Натрапчиви мисли за животински сродства започнаха да се блъскат все по-настойчиво в съзнанието ми. Искам да кажа, че още щом го видях, усетих необикновеното му излъчване. Долавях, че се беше превърнал в някакво особено същество. Тогава изведнъж се почувствах като нищожество, почти смазан. И в същия този миг напълно разбрах смисъла на възможното, усетих границите на безпределното! Всичко — и минало, и настояще, сякаш се превърна в пепел.
Прокашлях се, в опит да надвия обзелото ме вълнение. Пресегнах ръка, взех десницата на болника. Беше суха, потръпна нервно при допира с моята и макар и малка, почувствах как отвътре бликнаха потоци енергия и сила.
Установих, че от медицинска гледна точка пулсът е стабилен, малко по-ускорен от обикновено и някак си трескав. Може би тетанус в начален стадий?
Какво можех да сторя?
Постарах се да се съсредоточа, отделих се от едната страна. Обезпокоена, младата графиня не бе помръднала от другата. Шпервер се мъчеше да прочете мислите в очите ми. Внимаваше да не изпусне и най-малкото ми движение. Но откровено да си призная, нищо съществено не можеше да се предприеме.
Отпуснах ръката и се вслушах в дишането. Отвреме навреме долавях като че някакво ридание, което повдигаше гърдите на болния, после дишането се нормализираше за миг и сетне отново се ускоряваше, ставаше учестено, задъхано. Явно незнайни кошмари развихряха сетивата на този човек. Шпервер ми беше загатнал, че на графа бяха започнали да му се явяват видения. Бях му отвърнал, че това е глупост, плод на нездрав и болен ум. Но сега? Трябваше ли да се предам и да приема, че обсебването е всъщност вид лудост? Пред каква болест бях изправен? И имаше ли значение дали е тетанус или епилепсия? А може би просто бях обикновен егоист? Защото бе чист егоизъм отказът ми да призная, че това можеше и се случи на мен, а аз, прославеният доктор, у когото бе стаена последната надеждица, аз не можех сега да се произнеса и определя каква точно бе болестта. Но търсех и първопричината, онова, което я бе породило. До нея трябваше да се добера, а тя не преставаше да ми се изплъзва.