И беше прав, пустият му Гедеон! „Студени меса и горещи червени вина!“ В стегната дълга редица пред нас бяха наредени бутилки, при вида на които у мен се пробуди вълчи глад! Шпервер обаче, който се чувстваше твърде удобно и в свои води, ме възпря:
— Да не бързаме, Фриц! Разполагаме с достатъчно време! Нека по-напред се настаним, да се отървем от неудобните дрехи. Дивите кокошки няма да отлетят, сръндакът не ще ни избяга, а колкото до щуката — по-умряла от нея няма и да намериш! Ботушите сигурно са пропуснали влага и май те стягат. Знам какво е, когато човек е яздил осем часа без прекъсване! Истинско удоволствие е да се събуеш! Поне такъв е моят принцип. Така че изуй се, приятелю… Я седни, пъхни го тоя проклет ботуш между коленете ми! Дай да видим можем ли да го издърпаме? Хванах го здраво, дърпай сега към теб! Ето така! От единия се отървахме, дай да смъкнем другия!… Точно така! Браво! Обуй сега тези топли боти, съблечи си кожуха и се наметни с тоя ямурлук. Много добре, отлично!
После моят пастрок направи същото, след което с оглушителен глас протръби:
— А сега, Фриц, да сядаме на масата и да запретваме ръкави! Действай от твоя край, аз ще се заема с ястията от моя, да ядем и пием с голяма наслада и да не забравяме старата немска поговорка: „Ако Дяволът е решил да ни мъчи с жажда, то със сигурност Бог е измислил за нас виното!“
III
Хранехме се с такъв вълчи апетит и с такава охота, които действително могат да споходят странника само след десет часа езда из заснежените склонове на Шварцвалд. Шпервер, наченал от всичко по малко — от еленския бут, от дивите кокошки и печената щука — не преставаше да мърмори с пълна уста:
— Имаме си гори, Фриц, имаме си блата, равнини, лъчезарни слънчеви пейзажи…
После се пресегна над облегалката на фотьойла, грабна напосоки една бутилка пенливо вино и продължи:
— …имаме си китни планини, хълмове и долини, зелени и бухнали напролет, жълточервени наесен, из които бягат храбри глигани, преследвани от глутници кучета и благородни конници с рогове и камшици, размахвани като кавалерийски саби. Имаме си всичкото това… За твое здраве, Фриц!
— И за твое, Гедеон!
Ако някой ни наблюдаваше, щеше да изпадне в умиление — толкова се обичахме и обожавахме взаимно!
Пламъкът искреше и съскаше, вилиците и ножовете потракваха, челюстите ни се движеха неуморно и от глад набързо предъвквахме късовете сочно месо, бутилките кълколеха, чашите жизнерадостно звънтяха… В зимната нощ отвън мразовитият вятър, леденият режещ вятър на планината извиваше своя зловещ, мрачен химн, онзи протяжен, печален вой, който се разнасяше и ехтеше из дебри, планински усоища и възвишения под схлупените и гонещи се ескадрони на облаците, които се дебнеха, поглъщаха безпощадно, а пребледнялата, пълна и прегладняла луна наблюдаваше безучастно безконечната им битка!
В един момент апетитът ни се уталожи. Шпервер беше напълнил каничката с тежко старо брумбергско вино, пяната шептеше нежно и лениво се надигаше по широките стени на бокала. Старият бракониер напълни отново чашите и вдигна поредната наздравица:
— За здравето на сеньор Йери-Ханс дьо Нидек! Дано Господ чуе молбите ни! Да пием до дъно, Фриц!
Което и сторихме.
После Гедеон отново наля. Гласът му за сетен път прокънтя в стаята:
— За здравето на моя всемогъщ, благороден и дълбокоуважаван повелител Йери-Ханс дьо Нидек!
И за пореден път на един дъх ние изпразнихме съдържанието на чашите.
А след това постепенно ни завладя някакво необичайно задоволство и дълбока омая. Телата ни се отпуснаха, потънахме сякаш в небитието. Изпълнени с леност, изведнъж се почувствахме дълбоко щастливи и благодарни, че ни има, че живеем на тоя свят.
Облегнах се назад в дълбокия фотьойл и с протегнат напред нос, сякаш душех из въздуха, аз започнах да оглеждам стаята, в която бях настанен.
Беше малка, изсечена в самата скала, истинска фурна от едно-единствено помещение, най-много дванайсет стъпки на височина. В дъното забелязах нещо като ъглова ниша, където бе разположено моето легло. Легло всъщност бе силно казано — най-обикновена постеля направо на земята, застлана с меча кожа, както предположих, за завивка. В самата ниша имаше издълбана още една такава, по-малка, украсена със статуя на Дева Мария, изсечена също в гранитния блок и окичена с венец от повехнали вече цветя.