Шпервер млъкна за миг, после пак продължи:
— Бога ми, Фриц, това така ми допадна! И ето — до ден днешен продължавам да ловувам и гоня глиганите по планинските сокаци и горските пътеки, а вечер си пия спокойно виното с приятели или…
В този момент мощен трус разклати вратата. Шпервер отново прекъсна разказа си, наостри слух.
— Навярно е от вятъра! — предположих. — Или…
— Не, не е, приятелю! Другаде е причината… Не усещаш ли ноктите, дето дращят в дървото? Явно някое от моите кучета е избягало от кучкарника… Блиц или… Всъщност, да, познавам го този приятел… Я си отвори вратата, друже! Ливерле, ти си, нали? Бога ми, не знаеш ли как да влезеш?
Старият Гедеон се надигна от стола. Още не бе направил и две крачки, когато огромна немска овчарка влетя като хала в стаята и с два скока постави предни лапи на раменете му, изплези дълъг розов език и заблиза брадата и мустаците му, надавайки тихи, радостни изскимтявания.
Шпервер прегърна кучето през врата, притисна го към себе си, после се обърна към мен:
— Фриц — каза ми и за втори път през този ден видях в очите му да напират сълзи. — Фриц, може ли човек да ме обича така, както това огромно животно? Погледни само тази разкошна глава, тези проникновени очи, тези великолепни заголени зъби, тези яки раззинати челюсти…
Той разтвори муцуната на звяра и ми предостави възможността да се полюбувам на здравите, остри зъби, способни да разкъсат цял вол. После твърдо отблъсна животното, което не искаше да си отива и с все по-голяма настойчивост продължаваше да се умилква в него.
— Остави ме на мира, Ливерле, знам, че ме обичаш! Прав съм, дявол да го вземе — кой друг би ме обичал, ако не ти!
Гедеон стана и затвори вратата.
Никога през живота си не бях виждал подобно животно. Ливерле надхвърляше всичките ми очаквания. Беше истински огромен звяр — ръстът му надминаваше две стъпки и половина. Имаше широко, сплеснато чело — направо убиец. Кожата му бе фина, изтъкана от преплетени нерви и мускули; издължена, остра муцуна и също така дълги, яки крака; остър, проникновен поглед, здрави гърди, рамене… ала нямаше нос. Да, прикачете към потртета на тези животни носа на басета — онези кучета с къси крака, — и… край, никакъв дивеч нямаше да просъществува!
Шпервер се върна, намести се отново, гордо прегърна своя Ливерле и със сериозен тон захвана да ми изрежда качествата на великолепното животно. Ливерле тихо скимтеше до него, като че ли го разбираше.
Шпервер пак подхвана:
— Каква сила, Фриц! Знаеш ли, скъсал е дебелото здраво въже от шест пресукани нишки, за да дойде и да ме види… Надушил е следите ми, дяволът му с дявол! Дръж, Ливерле, яж, лакомнико!
И той му хвърли остатъка от еленския бут. Ливерле го захапа още в полет и челюстите му ужасяващо захрущяха. Шпервер ми смигна с дяволита усмивка, после каза:
— Фриц, мили приятелю, ако такъв звяр те захапе за гащите, май няма да избягаш далече!
— Като гледам, май няма да съм единствен, много ще са на моето място!
Стиснало бута, животното се изтегна пред камината, изпъна предни лапи. Зъбите му заръфаха късовете месо, затракаха страховито. С крайчеца на окото Шпервер го наблюдаваше, изпълнен с доволство. Буквално чувствах как костите се стриваха в менгемето на челюстите му — явно Ливерве обичаше костния мозък.
— Хей, Фриц — не спираше моят сътрапезник, — ако те натоваря сега със задачата да идеш и му измъкнеш кокала изпод носа, какво ще кажеш?