— Ще кажа, че задачата ти, мили приятелю, е деликатна…
Двамата от сърце се разсмяхме. Изтегнат в бежовия кожен фотьойл, отпуснал лявата си ръка през облегалката, преметнал единия крак върху трикраката табуретка, а другия протегнал току пред весело пращящата в камината цепеница, Шпервер бълваше сивкави кълбета дим, които на спирали се надигаха към ниските сводове на стаята.
Продължавах да наблюдавам кучето, но се сетих за прекъснатия ни разговор с бракониера.
— Шпервер, приятелю, все още не си ми разказал всичко. Ако си изоставил и заменил планината за топлината и уюта на замъка, то е било най-вече заради смъртта на Гертруда, великолепната ти и благородна съпруга!
Гедеон присви вежди, отново предателска сълзица се изтърколи по бузата му.
Бракониерът се изправи, изчука пепелта от лулата.
— Да — прошепна тихо, — прав си. Любимата ми съпруга е мъртва… Всъщност, това действително ме прокуди от горите. Не знам, но не мога повече да съзерцавам долината на Нащърбената канара, без да се сетя за нея. Опитвам се непрестанно да мисля за друго. Вече ловувам по-рядко в дъбравите, предпочитам да не минавам оттам, а ако това се наложи, зарязвам всичко и се връщам обратно…
Не ще и съмнение — Шпервер се бе променил. Най-неочаквано се затвори в себе си. Млъкна, наведе глава, вглъби се. Съжалих, че бях пробудил у него мрачните спомени. После се сетих за Черната Чума. Настръхнах, потреперих.
Странно усещане! Една думичка само, една-единствена, но тя ми донесе меланхолия и печал. Цял свят бе помръкнал, заради случайно изтърваната дума, от спомена, който тя беше довела.
Не знам колко време седяхме така, когато изведнъж се разнесе някакво глухо, сподавено ръмжене, сякаш далечен тътен на приближаваща буря и ни накара да потреперим.
Веднага и двамата се втренчихме в кучето. То продължаваше да държи кокала с предните лапи, ала муцуната му бе вирната, очите му блестяха, наострените му уши бяха щръкнали. Като нас и то се бе вслушало в тишината. Изтъкано от мускули, тьлото му нервно потръпваше.
Спогледахме се с Шпервер. И двамата бяхме пребледнели. Не се долавяше повече никакъв шум, никакъв стон. Отвън вятърът беше утихнал. Не, нищо друго не долиташе до слуха ни, освен това едва доловимо, продължително, сякаш далечно ръмжене, което се изтръгваше от гърдите на кучето.
Докато изведнъж животното рязко се надигна и подскочи срещу стената. Разнесе се лай — сух, дрезгав, ужасяващ. Ниските сводове над нас изплющяха, сякаш лаят бе спукал стъклата на витиеватия прозорец.
С приведена глава Ливерле сякаш проникваше през гранита на стената. Раззинатата му муцуна бе заголила два реда ненаситни, остри и бели като сняг зъби. Животното продължаваше да ръмжи. За миг млъкна, залепи муцуна в стената до вътрешния ъгъл, настойчиво задуши, опитвайки се да изтръгне гранитните блокове.
Наблюдавахме го, без да можем да разберем яростта му.
Втори обезумял вой, по-силен от първия, ни накара да скочим на крака.
— Ливерле! — изригна и Шпервер като се хвърли към него. — Какво ти става, по дяволите? Полудя ли?
Той сграбчи една горяща цепеница и се опита да огледа стената — дебела и плътна, дълбока като скалата, в която бе издълбана стаята. Никаква кухина не отговаряше. Въпреки всичко, кучето продължаваше да е нащрек с настръхнала козина, готово за скок.
— Ливерле, ти най-вероятно сънуваш наяве лоши кошмари! Хайде, ела пак край камината и лягай спокойно! Не ми опъвай нервите!
В същия миг някакъв шум отвън достигна до ушите ни. Вратата се отвори и достопочтеният дебел Тоби Офенлох, надигнал ветроупорен фенер в едната и бастун в другата ръка, ухилен до уши, се появи на прага.
— Здравейте, достопочтена компания! — извика той. — Какви ги вършите такива гърмящи?
— А, нищо! — отвърна му Шпервер. — Този звяр, Ливерле, е виновен. Той вдига цялата тази тупурдия… Представете си — покатери се по стената. Питам ви обаче защо?
— Знам ли? Може би е чул тропота на дървените ми крака по стълбището на кулата… — захили се човечето.
После остави фенера на масата.
— А това идва засетен път да ви докаже, друже Гедеон, че трябва да се научите да си връзвате здраво кучетата. Всички знаем, че имате слабост към тях и то каква! Ала ще дойде ден, в който тези проклети животни ще ни прогонят от замъка… Както е тръгнало! Ето на, вижте какво ми се случи тъкмо когато минаввах край голямата картинна зала — налетя ме Блиц и се нахвърли отгоре ми! За крака ме захапа! Погледнете — зъбите му още личат! Съвсем нов крак! Дяволско животно, да опустее дано, изпояде дървото!