— Значи искате да ми кажеш, че трябва да си връзвам кучетата ли? И таз добра! — засумтя прославеният кучкар. — Вързаните кучета, драги ми Офенлох, не струват и пукната пара! Това ти да знаеш от мене! Стават прекалено лениви, отпуснати… После, защо си мислите, че Ливерле не е бил вързан? Погледнете и вие — въжето още виси на врата на горкото животно.
— Чуйте ме какво ще ви издумам! Въпросът е принципен. Когато вашите кучета се появят, бастунат ми винаги е надигнат, а дървеният ми крак е напред в очакване! Това е да знаят, че има ред и дисциплина: кучетата да си стоят вързани вколибата, котките да са в канала, а хората да си седят в замъка!
След тези думи той седна до нас, облакъти се на масата. Очите му изгаряха от блаженство. Тоби приведе глава, сниши се над плота и с поверителен тон ни довери:
— Знаете ли, господа, тази вечер съм ерген!
— Така ли?
— Да. Ан-Мари и Гертруда бдят пред стаята на графа.
— Значи нямате никаква спешна работа?
— Никаква, нищо не ме кара да бързам! Мога да споделя с вас радостта на самотните мъже!
— Колко жалко, драги ми Офенлох, че пристигнахте толкова късно! — възкликна Шпервер. — Всички бутилки вече са празни!
— О! Не може да бъде!
Опечалената физиономия на Тоби Офенлох ме развесели. Разбрал, че няма да може да вземе участие в гуляя и лицето му мигом вече посърна.
Дълга прозявка разтегна устните ми, въпреки направените усилия да я сдържа.
— Е, някой друг път тогава! — изрече Тоби Офенлох с неприкрито съжаление. — То нашето не се губи!
И той се пресегна за фенера.
— Лека нощ, господа!
— Хей, Тоби, изчакай! — провикна се след него Гедеон. — Гледам, май на приятеля ми Фриц му се приспа. Да го оставяме да си почине, аз ще сляза заедно с тебе!
— С най-голямо удоволствие! Тъкмо ще минем да се обадим на Трумпф. Той е долу с останалите. Кнапвурст им разправя разни врели-некипели за върколаци, вещици и зли магии…
— Точно така, заедно ще ги посетим. Лека нощ, Фриц.
— Лека нощ, Гедеон. Не забравяй да ме извикаш, ако графът се почувства по-зле.
— Не се безпокой! Хайде, Ливерле… При мен! Бързо надолу!
Те излязоха. Докато минаваха по платформата, чух как часовникът на замъка Нидек отброи единадесет удара.
Бях капнал за сън.
IV
Денят просветляваше в сивкави окраски в единствения прозорец на стаята, когато се пробудих в моята каменна ниша от далечните звуци на надут ловджийски рог. Не знам дали ще ме разберете, но няма нищо по-прекрасно и същевременно по-тъжно от меланхоличните трели на ловджийския рог в ранните предизгревни часове, тогава, когато всичко все още се носи в омаята на съня, когато не се долавя никакъв трепет, никакъв полъх или въздишка, които да нарушат симфонията на тишината… освен този протяжен стон, разстилащ се над безбрежната заснежена шир, дръзнал да разбуди далече, много далече отгласите на планината; стон, спотаил в себе си частица от великата поезия, караща сърцата да тръпнат.
Надигнат на лакти върху мечата кожа, аз слушах неговите носталгични ридания, които кой знае защо ми напомняха за далечните средновековни времена, за онези дни и години, изпълнени с горест и слава, благополучие и печал. Видът на моята стая с ниски сводове, мрачна и потискаща, прозорчето с мръсни стъкла и оловни рамки, по-скоро широко, отколкото високо, дълбоко вбито в стената — всичкото това още повече подсилваше нерадостния характер на моите размишления.
Рязко скочих от постелята, изтичах до прозореца и го разтворих широко.
Отвън ме очакваше зрелище, което с думи не би могло да се опише; спектакъл, на който единствено дивият орел от високите Алпи се наслаждава всяка сутрин, докато пурпурната завеса на зората бавно се приплъзва на хоризонта…
Планини… Планини… И пак планини! Неподвижни гигантски вълни, настръхнали и потъващи в сивкавата пелена на мъглата, обхванала високите склонове на далечните Вогези… Обширни вековни гори, езера, ослепителни снежни върхове, очертаващи своите склонове на синеещия се фон на хлътнали между тях долини и дълбоки клисури, в които ревяха или тихичко ромоляха пенливи реки и буйни потоци. Отвъд тях се простираше безкраят, началото на Вечността.
Кой ентусиаст би се осмелил да опише подобно величие, такава прелестна и невероятна природна картина?
Стоях така замаян, изпълнен с възхита. Добивах усещането, дълбоко и чувствено, че в такъв миг изникваше незнайно чудо и аз се докосвах до тайнства, запретени за простосмъртния. При всяко мое взиране отвън чудесата се множаха: тук откривах пръснати къщурки, там ферми, сгушени в снега, махали и схлупени навеси сякаш изникваха иззад всяка дипла на терена, селца се открояваха на баира, дим се извиваше от закривен, катурнал се настрани комин… Достатъчно беше да гледам, да се изпълвам с блаженство, за да видя, да усетя цялата тази прелест!