— Значи… — започнах аз като ученик да повтарям замислено. — Значи първата от тези жени се казва Едвиге и потомците на Нидек нямат нищо общо с нея?
— Нищо!
— Вие сигурен ли сте в това?
— Мога да ви покажа хронологията на нашето родословно дърво. Едвиге не е имала деца. Хулдине, втората жена, е имала три.
— Това е направо изумително!
— Защо?
— Стори ми се, че забелязвам някаква прилика…
— Ех и вие… Прилики, прилики… — Кнапвурст се изкиска пискливо. — Погледнете онази стара чемширена табакера ей там, близо до голямата хрътка… На нея е изобразен моят прадядо Ханс-Вурст. Носът му е извит като клюн, а брадичката му е заострена и изпъкнала. Моят нос обаче е чип, а устните ми са изваяни и дори бих казал привлекателни! Но това не ми пречи да бъда негов правнук, нали?
— Не, разбира се, не ще и съмнение!
— Тогава? Същото е и с представителите на рода Нидек! Те могат да имат чертите на Едвиге, не твърдя противното, но Хулдине е родоначалник на тяхното потекло. Ето, елате, погледнете родословното дърво… Това е то, господине!
Разделихме се с Кнапвурст като най-добри приятели.
V
„…Въпреки всичко — повтарях си, — прилика съществува! Нима трябва да я отдаваме на случайността? И в крайна сметка, какво представлява случайността? Нелепо стечение на обстоятелствата… или онова, което човек не може да си обясни. Не, в цялата тази работа трябва да има нещичко друго…“
Потънал в такива размишления, аз следвах моя приятел Шпервер, който бе напуснал залата с архивите и семейните портрети и двамата продължавахме по коридора. Портретът на Едвиге, тази толкова обикновена, толкова естествена картина, не преставаше да се слива в съзнанието ми с образа на младата графиня.
Най-неочаквано Гедеон спря. Повдигнах очи. Бяхме стигнали пред покоите на графа.
— Влизай, Фриц! Отиди да се срещнеш с графа! — каза ми старият бракониер. — Аз ще прескоча да нахраня кучетата, защото, когато стопанинът отсъства, слугите понякога стават нехайни. След малко ще се върна да те взема.
Всъщност аз бях много по-нетърпелив и любопитен да се срещна с младата госпожица Одил, отколкото с граф дьо Нидек. Веднага се укорих за своите помисли, но интересът не може да се направлява. И каква бе моята изненада, когато едва прекрачил прага на стаята, във все още рехавата предизгревна светлина аз забелязах в нишата граф Нидек, който се беше надигнал на лакти в постелята и бе втренчил в мен сериозен, внимателен поглед. Сякаш бе предусетил моето идване по неведом начин и ме очакваше! Погледът му — дълбок, спотаен и пронизващ, ме завари съвсем неподготвен, това бе най-малкото, което очаквах. Като хипнотизиран се взрях в очите му, в миглите, които излизаха като тънки, черни нишки от плътта на клепачите. Застинах изумен.
— Приближете се, господин докторе, приближете се! — каза ми с отпаднал, но твърд глас стопанинът на замъка.
После потомъкът на Върколака протегна към мен ръка.
— Моят прославен псар Шпервер често ми е разказвал за вас. Отдавна исках да се запознаем.
— Да се надяваме, господин графе — отвърнах, — че познанството ни ще продължи в по-добри за вас дни и условия… Краят на кризата наближава, имайте още малко търпение!
— Въобще не ми липсва такова, господин докторе! Но чувствам как и сетният мой час като че ли наближава!
— Грешите, грешите, господин графе!
— Не… Не се мъчете да ме успокоявате! Знаете ли, последното благоволение на природата към нас, смъртните, е, че ни дарява със способността да предвидим, да предусетим собствената си кончина!
— О, ако знаете на колко такива неверни предчувствия съм бивал свидетел… — отвърнах усмихнато, опитвайки се да го успокоя.
— Ние сме влюбени в смъртната си природа, господин докторе — продължи той, без да ме чува. — Без да го осъзнаваме, ние преследваме фантомите на предишната си същност, образите на онова, което сме били и което още копнеем да бъдем. И влюбени в смъртния си живот, ние сме мъртви за истинското в нас! Така че моето предчувствие…
Той продължаваше да ме наблюдава втренчено и някак си странно — всъщност, както всички болни, изразяващи някакво съмнение относно своето състояние. Това е изключително труден за лекаря миг — от поведението му зависи по-нататъшният морален дух на болния, психическите му устои. Ето защо повечето болници се опитват с поглед да проникнат в същността на лекуващия ги. И ако открият и най-мъничкото съмнение за близкия си край — всичко е загубено! Злото взема надмощие, силите ги напускат, пружините на душата им се обтягат до скъсване…
Струва ми се, че издържах добре този първи изпит, защото графът се поуспокои, стисна отново ръката ми и се отпусна назад някак по-ведър и по-доверчив.