Едва тогава забелязах младата графиня Одил и някаква възрастна дама наблизо, най-вероятно нейната гувернантка. Седяха в дъното на нишата, от другата страна на кревата.
Поздравиха ме с едва доловимо кимване.
Образът от портрета в библиотеката веднага нахлу в съзнанието ми.
„Това е тя и никоя друга! — казах си за кой ли път. — Тя е! Първата жена на Хуго Върколака!… Ето — същото високо чело, дългите мигли, тази така тъжна и загадъчна усмивка!“
О, Господи, колко неща могат да се таят в една женска усмивка! Не търсете в нея нито радост, нито щастие! Женската усмивка прикрива толкова тайни страдания и мъки, толкова горест и безпокойство, толкова печал, че нищо не е в състояние да ги изрази! Девойка, съпруга или майка… усмивката винаги е нужна на жената, дори когато сърцето й се свива, когато риданията го задушават…
Но това е твоето призвание, Жена, в тази величава битка, наречена човешко съществуване!
Все още размишлявах над тези неща, когато граф дьо Нидек наруши мълчанието:
— Ако Одил, моето скъпо дете, пожелае да направи онова, което я моля настойчиво, ако само се съгласи и ми даде мъничка поне надежда, че ще изпълни моите най-съкровени желания, тогава, струва ми се, силите ми пак ще се възстановят!
Погледнах младата графиня. Оставаше безучастна към казаното и свела очи, навярно се молеше.
— Да — продължи болникът, — единствено при тези благоприятни за мен условия ще се преродя, господин докторе! Защото ще знам, че ще бъда заобиколен от ново семейство, че след време ще мога да притискам до гърдите си внуци, достойни наследници и продължители на рода Нидек!… Убеден съм, това е единственото, което ще ми възвърне радостта от живота!
Нежният благ тон на този човек ме трогна.
Девойката обаче не отвърна.
Графът изчака няколко минути, обърна лице към нея, наблюдавайки я умолително, после продължи:
— Одил, не желаеш ли да доставиш щастие на своя баща? Господи, нищо друго не искам от теб, освен една-едничка надежда… Не ти поставям условие, давам ти време! Не желая да определям и избора ти… Ще отидем в кралския двор, там ще ти се предложат стотина знатни, достойни за избор партии. Кой не би бил щастлив да получи ръката на моята дъщеря? Тогава ще бъдеш напълно свободна да се произнесеш за най-достойния, най-красивия!
Той млъкна.
Няма нищо по-мъчително за един чужденец от подобни семейни драми. Толкова интимни и истински чувства се преплитат в тях, толкова мъки и скърби се разкриват, че и най-обикновената свенливост и дискретност ни карат да се скрием, да ни няма при такива излияния. Защото аз вече страдах, искаше ми се да избягам, да потъна… ала обстоятелствата не го позволяваха.
— Татко — обади се след известно мълчание Одил, по-скоро за да отклони настойчивите вопли на болния. — Вие ще оздравеете! Бог не желае да ви отнеме от нашата всеобща обич! Ако знаехте само с какъв плам, с каква жар се моля за вас…
— Ти пак не отговори на въпроса ми — сухо я прекъсна графът. — Какво ще противопоставиш на моето желание? Нима то не е естествено, справедливо? Нима ще ме лишиш от утешенията, на които се радват дори и най-грешните на този свят? Нима с нещо съм наскърбил твоите чувства? Нима към теб се отнасях с насилие? Нима е имало дни, в които съм си служил с лъжа, хитрост или измама?
— Не, татко.
— Тогава защо така упорито отказваш да се вслушаш в моите молби и дори не желаеш да ми дадеш обяснение за това?
— Решението ми вече е взето! Обрекла съм се на Бога!
Толкова твърдост в отговора на едно тъй крехко същество ме накара да потреперя. Сякаш пред мен оживя скулптурата на Мадоната от нишата във Вълчата кула — грациозна, спокойна, безучастна.
Очите на графа се наляха с трескава лудост. Направих знак на младата графиня да му даде някаква слаба надеждица, та макар и лъжовна… Тя като че ли не ме забеляза.
— Значи — продължи графът с глас, задавен от вълнение, — значи ти би предпочела да гледаш как баща ти умира и едничката дума, която би го върнала към живота, ти никога не би я произнесла?
— Животът като такъв не ни принадлежи, татко, ти сам го каза преди малко, макар и по друг начин. Животът на всеки един от нас принадлежи на Всевишния и думите тук с нищо не могат да ни помогнат!
— Това са прекрасни и благочестиви максими, дете мое — изрече графът с горчивина. — Ала в случая с тях ти се опитваш да избягаш от отговорност. Не съм сигурен дали това твое дело би било богоугодно, макар така горещо да му се вричаш. Защото е казано: „Почитай баща си и майка си!“