— И аз ви почитам, татко! — отвърна му младата графиня кротко, с благост. — Но задачата ми не е да се омъжвам!
Сякаш дочух как зъбите на графа проскърцаха. Видение ли бе или наистина в полуздрача очите му просветнаха? Видимо той остана спокоен, но се извъртя рязко и с поверителен тон изрече:
— Върви си, става ми болно, като те гледам такава…
След което отново се обърна към мен, съвсем пребледнял след случилото се:
— Видяхте ли, докторе? — възклкна той с дива усмивка, която ме смрази. — Разбрахте ли какво е това благодарност? Не ви ли се намира под ръка някоя силна отрова? От онези, които като гръм поразяват мълниеносно? Ако можехте само да си представите колко страдам… от човещина щяхте да ми дадете от нейния вкус да опитам!…
Чертите на очите му се разкривиха, лицето му се нашупли, стана восъчно.
Стигнала до вратата, Одил бе понечила да излезе.
— Стой! — изкрещя неистово графът. Викът му ме накара да потреперя. — Остани още един миг… Искам в този час сега да те прокълна!
Той се задъха.
До този момент се опитвах да стоя настрана, да не се намесвам в разговора между бащата и дъщерята, ала повече не можех да издържа така безпристрастен.
— Господин графе! — възкликнах от все душа. — В името на мира и спокойствието, в името на справедливостта, заради вашето здраве — моля ви, успокойте се! Нали знаете, че животът ви зависи от това!
— Какво ме интересува животът? Бъдещето? И въобще какво бъдеще се очертава пред мен? Нали самите ние градим нашето бъдеще? Ах, защо нямам нож, с който всичко само за миг да приключа? Искам най-сетне смъртта да ме споходи!
Вълнението на графа нарастваше с всяка измината минута. Предусещах момента, в който той нямаше да може повече да сдържа яростта си и щеше да се нахвърли на младата графиня. Обърнах се към нея. Все така спокойна, но пребледняла до неузнаваемост, тя бе коленичила на прага. Вратата беше отворена и забелязах отвън Шпервер, изумен, невярващ на очите си. На пръсти той се приближи, наведе се към Одил:
— Госпожице Одил — замоли я настойчиво. — Графът е толкова добър и великодушен… Той ще ви прости… Кажете само една дума, една-едничка думичка… „може би“… Или „ще видим“…, „по-късно“! Дайте му някаква надежда?
Тя не отговори. Запази предишното си мълчание.
В този момент дадох на граф Нидек да изпие няколко капки опиум и много скоро тежък, дълбок сън го обори, дишането му се нормализира.
Одил се изправи. Старата гувернантка, която не се бе намесила, излезе с нея. Двамата с Шпервер ги изгледахме да се отдалечават бавно. Каквото и да бе, някаква грация и неимоверно величие се таяха в походката на графинята. Когато двете жени се скриха в дъното на коридора, Шпервер се обърна към мен.
— Е, Фриц, видя ли сега какво стана?
Изглеждаше сериозно обезпокоен.
— Какво мислиш?
Поклатих глава, без да отговоря. Твърдостта на младата графиня ме озадачаваше. Дори нещо повече: плашеше ме.
Защо постъпваше така?
VI
Шпервер бе възмутен.
— Това значи било то щастието на великите и знатни люде, Фриц — крале, кралици, графове, графини и прочее!
Не можеше повече да се сдържа и оживено ръкомахаше, докато двамата на свой ред напускахме стаята на графа.
— Значи какво излиза? Представи си един вид, че си граф Нидек, владееш замъци, гори, реки, притежаваш най-прекрасните земи и владения в Шварцвалд, за да дойде един ден часът, в който млада, надарена с неземна прелест девойка, която на всичкото отгоре е и твоя дъщеря, ти каже с нежното си гласче: „Искаш да стане ли? Аз пък не искам! Молиш ме да бъде така… Но пък ти отговарям, че това е невъзможно!“ О, Господи! Защо е това проклятие? Не би ли било сто пъти по-добре в нашия случай да си се родила дъщеря на баща дървар и да си живеете двамата спокойно живота! Ох, това е съдбата човешка, Фриц! Хайде да побързаме! Нещо в гърлото започна да ме дави, не мога повече да издържам тук. Имам нужда да глътна свеж въздух!
Приятелят ми ме хвана за ръката и ме поведе по коридора.
Бе около девет часа. От прекрасното време при изгрева сега нямаше и помен. Небето се бе свъсило и покрило с облаци, вятърът навяваше сняг в прозорците и аз едва различавах побелелите била на съседните планини.
Тъкмо щяхме да се спуснем по стълбището, водещо към парадния двор, когато на ъгъла едва не се сблъскахме с Тоби Офенлох.
Достопочтеният иконом изглеждаше така, сякаш бе тичал три дена и три нощи.
— Хей! — извика той, като ни препречи пътя. — Къде така сте хукнали? Ами закуската?
— Закуска ли?… Каква закуска? — запита искрено учуден Шпервер.
— Как каква? Нали се разбрахме тази сутрин да закусим заедно с доктор Фриц!