— Вярно!… Така беше! Как можах да забравя!
Офенлох избухна в смях и устата му се разтегна до ушите.
— Направо ще се пръсна… — не спираше икономът. — А аз си мислех, че ще бъда последен на срещата! Хайде, побързайте! Каспар е горе и вече отдавна ви чака! Даже му казах да подреди масата във вашата стая, там ще е по-удобно! До скоро, господин докторе!
Той ми протегна ръка.
— Ама… вие няма ли да се качите с нас? — запита Шпервер.
— Не, тичам да предупредя госпожа графинята, че барон дьо Цимер Блудерик желае да й изкаже своите уважения, преди да напусне замъка.
— Барон дьо… Цимер?
— Да, онзи странник, чужденецът, който пристигна с адютанта си тая нощ по никое време…
— Ах, да… разбира се… Ами побързайте тогава!
— Не се безпокойте… Едва-що отворили бутилките и вече ще съм се върнал!
И икономът, куцукайки, се отдалечи.
Думичката „закуска“ всецяло промени плановете на Шпервер.
— Дяволите да го вземат! — викна той и поехме по обратния път. — Това е то, Фриц! Най-подходящият начин да си оправим настроението е като му пийнем по едно. Радвам се, че са ни сервирали в стаята. В онази огромна трапезария под високите студени сводове и край онази миниатюрна маса сме направо като църковни мишки, наврени в някой ъгъл и гризящи каквото ни дал Господ! Чуй само как вятърът свири в амбразурите! След половин час ще се извие страхотен ураган, слушай ме какво ти казвам!
Той бутна вратата на стаята и дребосъкът Каспар, барабанещ по стъклото на прозореца, остана очарован, като ни видя да се появяваме. Човечето имаше русоляви коси, чип нос и бе толкова слаботелесно, че ако го духнеше вятърът отвън, сигурно щеше да го отвее. Сега Шпервер го беше направил свой главен интендант — Каспар разглобяваше и почистваше оръжието му, кърпеше юздите и седлата на конете, той хранеше кучетата, когато стопанинът им отсъстваше, и най-сетне той се грижеше в кухнята да готвят от най-вкусните и предпочитани гозби на Гедеон. При по-особени „тържествени“ случаи той се грижеше лично и за кучкаря, както Тоби се грижеше за графа. Сега, преметнал през ръка бяла кърпа и със сериозен вид, Каспар внимателно се зае да отпушва високото тъмно шише със старо рейнско вино.
— Каспар! — обърна се още с влизането ни Шпервер към него. — Доволен съм от теб, стари друже! Вчера всичко беше изпипал, просто нямам думи! Ястията бяха превъзходни — еленското, щуката, виното, м-м-м!… Знаеш, че аз понякога мога да бъда строг, но затова пък съм и справедлив. Когато всичко е наред и когато всеки си върши работата, аз не си кривя душата и отдавам заслуженото! Тази заран също мога да те похваля! Както виждам сготвената глиганска глава, с бяло винце полята, сигурно е превъзходна! О-о-о! Да вярвам ли на носа си? Приготвил си ни и супа от раци? Какво благоухание! М-м-м! Лигите ми потичат! Нали, Фриц? Какво ще кажеш?
— Разбира се, всичко е превъзходно!
— Да-а-а! Добре тогава! Да почваме… Наливай в чашите, Каспар! Ще те повиша в чин, наистина го заслужаваш! А ако продължаваш така и занапред, много бързо ще се издигнеш, тъй да знаеш!
Каспар свенливо сведе очи. Изчерви се, явно комплиментите на неговия господар го трогнаха.
Заехме местата си. Беше ми любопитно да наблюдавам как старият бракониер, който навремето бе радостен, че приготвя съвсем сам картофената си супичка, сега вече бе навикнал да се отнасят с него като с владетел. Макар и да не беше роден граф, отдавна той бе възприел похватите и маниерите на господаря на замъка. Един-единствен поглед на Гедеон беше достатъчен за Каспар, който припваше да донесе това блюдо или да отпуши онази бутилка.
Тъкмо щяхме да наченем глиганската глава, когато на прага се появи Тоби. Не беше сам. Останахме изненадани, когато забелязахме до него барон дьо Цимер Блудерик, а зад тях и адютанта.
Станахме да ги посрещнем. Младият барон се приближи усмихнат. Имаше дълги черни коси, бе леко пребледнял, което въпреки това не засенчваше красивите черти на лицето му. Баронът спря пред Шпервер.
— Господине — заговори той с онзи така типичен саксонски акцент, който не можеше да се обърка с никакъв друг диалект. — Идвам при вас с молба! Графиня дьо Нидек току-що ме увери, че никой не познава така добре, както вас, планината и потайните й пътечки. Бих искал да ползвам знанията ви, ако е възможно!
— Разбира се, господине! — отвърна му Шпервер и се поклони. — На вашите услуги!
— Спешни обстоятелства ме принуждават да замина тъкмо в този момент на разразяваща се буря! — продължи баронът, посочвайки заснежените прозорци. — Трябва на всяка цена да стигна до Валдхорн, дето е на шест левги оттук!
— Опасявам се, че ще е трудно, господине! Всички пътища са затрупани под снега!