— Хей, Фриц, какво си се лепнал така за стъклото? Мъчиш се да надникнеш отвън в бурята ли? — викна по мен Шпервер.
— Нищо, нищо… Наслаждавам се на конете на нашите странни приятели…
— Ах, да! Чистокръвни влашки жребци! Видях ги тази сутрин в конюшнята. Великолепни животни, две мнения няма!
Отвън конниците препуснаха в галоп. Завеската в кулата отляво се спусна.
VII
Минаха дни, без да се случи нищо ново. Животът ми в замъка Нидек продължаваше да е все така монотонен. Всяка сутрин се будех от меланхоличните трели на ловния рог на Зебалт, след това ходех да посетя графа. Закусвахме, после слушах дълбокосмислените разсъждения на Шпервер по повод на Черната Чума, търпях дрънканиците на Мари Лагут по съвместителство и тези на Тоби, както и на всички останали членове на прислугата, които, какво да се прави, нямаха никакви други развлечения, освен да си пийват, да хапват, да играят на карти, да пушат и спят. Единствен Кнапвурст водеше що-годе поносимо и смислено съществуване. Затънал до гуша в родовите хроники, с почервенял от студа нос и тракащи зъби, той като че ли не се отегчаваше. Не преставаше дори и за миг да се рови из дебелите прашасали томове в библиотеката, за да прави своите вечни изследвания…
След всичкото това бихте могли мъничко да си представите моето отчаяние от сивото ми ежедневие. Поне десет пъти Шпервер ме беше развеждал из конюшните и два пъти повече ми бе разкривал прелестите на кучкарниците. Кучетата отдавна бяха свикнали с мен и моето присъствие не ги дразнеше, вече не ме лаеха, а закачливо се умилкваха в краката ми, очакващи моите ласки. Наизуст знаех дебелашките шегички на иконома, които пускаше веднага след втората чашка, до болка ми бяха познати и репликите на Мари Лагут.
Меланхолията на Зебалт с всеки изминат ден все по-настойчиво ме завладяваше и се улавях, че на драго сърце лично бих надул огромния ловен рог, за да излея с мъката на планините и онази, моята, напластила се в душата ми… Истината е, че очите ми все по-начесто се извръщаха към Фрайбург.
Болестта на графа обаче продължаваше да се развива. Това бе моето единствено сериозно занимание. Всичко, което Шпервер ми беше разказвал, се потвърждаваше. Понякога, разбуден внезапно от среднощен кошмар, графът се надигаше наполовина в леглото и с обезумял поглед и изпънат врат шептеше тихо: „Тя е тук!… Тя идва!… Идва да ме вземе със себе си!“…
В такива моменти Гедеон поклащаше глава и отиваше да се качи в сигналната кула. Ала отново напразно напрягаше взор: от Черната Чума нямаше и следа.
След дълги размишления относно необичайната болест на графа, в крайна сметка аз се бях убедил, че господарят на Нидек е луд. Чудатото влияние, което старицата упражняваше над него, последователните редувания на загуба и възвръщане на паметта — всичкото това затвърждаваше моето мнение.
Лекарите, които са се занимавали с подобни психически разстройства, знаят, че цикличната загуба на паметта, периодичната лудост е често срещано явление, което може да се проявява по няколко пъти годишно: през лятото, зимата, есента… докато другите психически отклонения се проявяват само веднъж. Имам във Фрайбург една бивша моя пациентка, възрастна дама, която вече трийсет години сама предусеща проявлението на своя делириум тременс, при което веднага отива на преглед в здравното заведение. Затварят я в отделна стая. И там на нещастницата й се привиждат ужасяващите сцени, на които е била свидетел в далечното минало на своята младост: тя трепери под тежката десница на палача, вижда се облята с кръвта на жертвите и започва да стене и да пъшка, при което подлудява всички край себе си. Няколко седмици след това пристъпите намаляват. Лекарите я пускат да се прибере у дома, убедени, че на следващата година пак ще я видят…
„Граф Нидек се намира в аналогична ситуация — мислех си. — Никому непонятни отношения явно го свързват с Черната Чума. Кой може да каже какво е било? Как е било проявено? Каква е логиката на всичкото това? Та нали и тази ужасяваща старица също е била млада, нали и тя е била красива, може би…“ И моето въображение веднъж впуснало се в тази посока, градеше цял роман… Ала не посмях да кажа нищо на никого. Шпервер никога нямаше да ми прости, предполагайки, че съм допуснал възможността граф Нидек да е имал каквито и да е връзки с магьосницата. Колкото до госпожица Одил, самата лудост на графа, призната черно на бяло от специалист, би била достатъчна, за да й се нанесе тежък удар.
Горката девойка наистина беше нещастна. Отказът й да се омъжи и да се подчини на волята на графа дотолкова го беше раздразнил, че той трудно понасяше присъствието на младата господарка. С горчивина властелинът на Нидек я упрекваше за нейното неподчинение, след което философстваше по принцип над неблагодарността у собствените ни деца. Понякога посещенията на Одил предизвикваха силни кризи. Нещата стигнаха такива предели, че в един момент аз счетох за редно да се намеся. Една вечер изчаках графинята в преддверието и горещо я помолих, временно поне, да отложи посещенията си при графа, да не влиза при него за известно време. Ала тук се натъкнах на нейната още по-необяснима и твърда съпротива. Въпреки моите обосновани забележки, въпреки подробните ми обяснения, тя настояваше да продължава да бди край одъра на своя баща и да му прислужва, както бе правила до този момент.