Премълчах, ала междувременно не спирах да се питам какво толкова, по дяволите, искаше да ми разкаже.
— Та ето какво! — Мари Лагут сякаш отгатна мислите ми. — Снощи, между девет и десет часа вечерта, тъкмо когато се канех да си лягам, при мен дойде Тоби Офенлох и някак си съзаклятнически ми довери: „Мари, тази нощ трябва добре да пазим графа!“.
„Нима госпожицата не бди вече в стаята на собствения си баща?“ — на свой ред го запитах.
„Не, госпожицата е болна и се налага ти да я заместиш!“
„Болна ли е? — не се сдържах и възкликнах. — Горкото дете, знаех си, че ще се стигне дотук!“ Защото поне сто пъти съм я предупреждавала за това, господин докторе, но когато човек е млад и когато буйна кръв кипи в жилите му, нищо не може да го уплаши и стресне… Ох, младите вече не се вслушват в съветите на по-старите… В крайна сметка си взех плетивото, пожелах лека нощ на Тоби и отидох в покоите на графа, където ме чакаше Шпервер, и след като разменихме с него две-три банални слова, след малко и той си отиде. Така останах сама с графа. Съвсем сама!
Тук Мари Лагут отново направи пауза. Пое си дъх, като че ли да се освежи и сякаш наистина видът й се попромени. Колкото до мен, целият се бях превърнал в слух и зрение.
— Беше около десет и половина — продължи тя разказа си. — Плетях до леглото на графа и отвреме навреме повдигах завеската на балдахина да го видя какво прави. Господарят не помръдваше. Спеше като младенец. Всичко беше нормално докъм единадесет. Тогава изведнъж ме налегна умора. И сега се чудя как точно стана, но сякаш внезапно някаква преса ме налегна. Очите ми взеха сами да се затварят. Е, знаете и вие, остарее ли човек, каквото и да прави, вече не успява да издържа до късни доби. Пък и аз можех да бъда спокойна — както сладко беше заспал графът, така сигурно щеше да откара до заранта… Наближи полунощ. Вятърът отвън стихна. Капаците на прозорците престанаха да проскърцват. Отидох да погледна в нощния мрак. Беше тъмно като в рог, сякаш разлято мастило. Върнах се. Настаних се пак във фотьойла. Отново погледнах болния. Видях, че не е помръднал. Пак захванах плетката… и след няколко мига сама съм се унесла. Да, задрямала бях… Бе така горещо в стаята, фотьойлът бе толкова мек, удобен и толкова нежно ме притискаше в обятията си, че… Явно съм спала така непробудно около час, когато най-ненадейно някакво въздушно течение ме събуди. Мигом отворих очи и… О, Боже милостиви! Прозорецът на стаята беше широко разтворен, завесите дръпнати, а графът по нощница се бе качил на перваза!
— Графът!
— Да! Самият той!
— Не! Не може да бъде! Та той едва крета…
— Не бих казала… Особено след това, което видях! И го видях така ясно, както сега виждам вас! Пак ви повтарям — това беше той, граф Нидек! Качен на прозореца!… Държеше в ръка пламтящ факел, а отвън черната нощ бе толкова тиха, толкова спокойна, че нито едно пламъче на пращящата борина не трепваше!
Стоях онемял. Гледах Мари-Ан изумен и не вярвах на ушите си.
— В началото — продължи тя след моментно мълчание, — когато го видях така бос, по нощница, заел подобна величава поза… всичкото това ме шокира. Поисках да извикам, да го предпазя по някакъв начин — та той можеше да се подхлъзне навън, да падне, да се пребие! После веднага се сепнах уплашено: „Ами че този човек може да е сомнамбул… Ако извикам, той ще се събуди… Ще загуби равновесие, ще полети в празното и… край!“ Тъй че стиснах зъби, сподавих вика си и продължих да наблюдавам невероятната сцена. Не след много графът взе бавно да надига факела, после също така бавно да го спуска. Представяте ли си, докторе? Вдигна го и го спусна. Бавно, съвсем бавно. И така три пъти поред, сякаш даваше някому отвън в нощта светлинни сигнали… В крайна сметка захвърли борината зад стените на бастиона, затвори със замах прозореца, дръпна отривисто завесата и се обърна. Очаквах да се събуди, защото примигна в сумрака. Аз продължавах замаяна да мълча, после вдъхнах влажната хладна миризма, просмукала се вътре в стаята… и тя ми се стори странна. Миришеше сякаш на плесен, като че се бях нагълтала с паяжини. Тутакси настръхнах. Графът изръмжа нещо срещу мен, после пак се извърна към прозореца и впери поглед в тъмнилото. Надигна се на пръсти, тялото му се сгърчи в защита. Не можех да разбера, тъй като наоколо нямаше нищо, от което да се пази. Ала той явно съзря нечие присъствие, защото отново заръмжа като животно, все едно бе усетил някаква грозяща го опасност или надигащи се в душата му болка и ужас. После нададе вой, вдигна дясната ръка в заслон… Това продължи само няколко секунди… Сетне всичко стихна. Графът се обърна, тръгна обратно, мина край мен, без да ме види, и си легна, мърморейки Бог знае какви невнятни слова на някакъв странен, непонятен език…