Щях да посрещна подобна новина с известно безразличие, ако току-що не бях чул признанията на Мари Лагут… Неочакваната вест ме стресна. Явно наистина имаше някаква неведома връзка между господаря на замъка и магьосницата отвън. Връзка, чието естество ми убягваше. Но каква? Трябваше на всяка цена да разбера за какво става дума.
— Момент, господа, момент! — възпрях с жест Шпервер и неговия приятел. — По-напред искам да разбера откъде е дошла Черната Чума. Как току-така се материализира? Нима е изскочила от Небитието?
Шпервер слисано ме изгледа.
— Фриц, тези работи са от компетентността на Всевишния! — отвърна ми. — Единствен Той вижда, Той знае всичко…
— Добре тогава… Да подхванем нещата от другия им край… По кое време на годината се появява тази магьосница край замъка? Нима само зиме?
— Нали ти казах, Фриц… Появява се всяка година осем или девет дена преди Коледа.
— И през цялото останало време броди наоколо?
— Да, в продължение на две-три седмици!
— Никой ли не я е мяркал преди или след това, макар и случайно?
— Не, никой.
— Ами тогава трябва да я заловим на всяка цена! — извиках аз развълнувано. — Това наистина не е нормално! Трябва да я хванем и да разберем какво иска… откъде идва… защо… как?
— Да я заловим! Да, разбира се!… — отговори ловецът някак отнесено, със странна усмивка.
После меланхолично поклати глава. А Шпервер продължи:
— Скъпи ми Фриц, съветът ти е добър, но сам знаеш колко лесно е да се каже и колко трудно да се направи! Можем да изберем подходящия момент, да доближим вещицата и да я простреляме, както много пъти съм искал да го направя и реално съм имал тази възможност… Но графът винаги твърдо се е противопоставял! Просто не мога да разбера… А ти ми хортуваш да я заловим по друг начин? Ти можеш ли да хванеш волна сърна за опашката? Изслушай по-напред Зебалт и ще разбереш…
Зебалт, който бе седнал до масата с кръстосани крака, ме изгледа продължително, след което започна:
— Тази сутрин, докторе, докато слизах от Алтенберг, се наложи да следвам проправената пъртина, водеща към замъка, а не моите обичайни, преки пътечки, тъй като снегът бе затрупал стръмните скатове. Вървях отнесено, не мислех за нищо, когато неочаквано някаква следа привлече вниманието ми. Спрях се. Дирята беше дълбока, пресичаше напреко пъртината. Явно някому се бе наложило да се спусне по склона, а после да се изкатери наляво… С дългогодишния ми опит на ловец съвсем уверено сега мога да заявя, че това в снега не бяха повърхностните и почти бръснещи следи на дивия заек, не беше източената вилообразна диря, оставяна от глигана, нито така познатата ни детелинка на вълчите лапи… Не, следата беше общо взето дълбока, почти мъничка дупка! Разчистих навалелия сняг, за да огледам основата и така разбрах, че оттам наскоро беше минавала Черната Чума!
— Сигурен ли сте в това?
— Дали съм сигурен? Господин докторе, познавам стъпките на тази магьосница по-добре от моите собствени. От години погледът ми е вечно впит в земята, по-добре различавам хората по тяхната диря и по ходилата им, отколкото по физиономия… А що се отнася до онези следи там в снега, оставени от нейното ходило — и дете не би могло да ги сбърка!
— Хайде, хайде! — все така недоверчиво го гледах аз. — Какво толкова специфично отличава нейното ходило от другите?
— Прекалено малко е, докторе, в шепа може да се побере. Идеално изваяно, петата е леко издължена с ясно очертани контури, палецът е силно приближен към останалите пръсти, които пък са присплеснати, сякаш стегнати в тясна обувка. Това е ходило, което би могло да се нарече удивително, господин докторе! И правичката да ви кажа — от двайсет години съм влюбен в него! Всеки път, щом го зърна, по някакъв начин то ми влияе, нещо ме обзема… И аз не знам точно какво! Боже Мили! Възможно ли е тази прекрасна, тази грациозна и изящна нога да е на… Черната Чума?
Зебалт сключи ръце и загледа отчаяно плочника.
— Добре, Зебалт, разбрахме чувствата ти! Карай по-нататък! — нетърпеливо го подкани Шпервер.
— Да, прав си. Разпознах значи следата и веднага се заех да оглеждам наоколо. Надявах се да склещя дъртата вещица в бърлогата й, но не можете да си представите какъв път се принудих да изминавам. Катерих се по сокаците край замъка, спусках се по склоновете, като оставях следата винаги да е от дясната ми страна, както правят всички заклети ловци. Така стигнах до самите покрайнини на Рейнската долина. И там следата отведнъж се шмугна в гората. Не, не бях я изгубил, но като се поогледах за всеки случай, най-неочаквано отляво забелязах и други дири, които следваха тези на Черната Чума. Спрях изненадано. Кой можеше да е това? Шпервер, Каспар Трумпф или някой друг? Приближих да проверя и представете си моето изумление — следите от стъпки не бяха на човек от нашия край! Бога ми, рекох си, познавам ходилата на всички от Шварцвалд — от Фрайбург до Нидек! А това стъпало, застинало в снега пред мен, повярвайте ми, не принадлежеше на никого от нашите! Явно беше на непознат човек, на чужденец, при това идващ отдалече. Ботушът, защото следата беше от меки и еластични ботуши с шпори, очертали едва забележима браздица след тях, та ботушът, вместо да е закръглен в края, беше квадратен, подметката бе тясна и без кабъри, беше се прегъвала при всяка крачка. Колкото до самия човек, виждаше се, че е бързал, но със ситни крачки, може би, за да не изтърве следата на магьосницата, и по всичко личеше, че е на около двайсет-двайсет и пет години. Веднага забелязах и шевовете по кончовете на ботушите — никога не бях виждал по-здрави и по-добри!