Шпервер скочи, излетя като вятър отвън на площадката и впи поглед надолу към подножието на кулата.
— Дали някой вълк не е паднал в защитния ров? — запита ни той.
Ала воят идваше от вътрешността на замъка.
Шпервер се извъртя на пети:
— Фриц… Зебалт… Бързо! — извика.
Затрополихме по стъпалата надолу и нахлухме в оръжейната. Там, под кънтящите високи сводове чувахме единствено стенанията на единака, далечният рев на глутницата от кучкарниците бе позаглъхнал, макар веригите да продължаваха да се изпъват и усукват до скъсване, сякаш животните искаха да се обесят.
Готов за сражение, Шпервер рязко измъкна дългия ловджийски нож, Зебалт направи същото. Двамата хукнаха пред мен по коридора.
Воят ни насочваше към стаята на болния. Шпервер мълчеше, ситнеше приведен, но крачките му станаха по-големи. С дългите си крака Зебалт го следваше по петите, а аз едва успявах да ги догоня. Тръпка пробяга по тялото ми, косите ми се настръхнаха. Някакво мрачно предчувствие за гибелна злина сякаш ми съобщаваше, че щяхме да станем свидетели на нещо ужасно.
Затичахме към покоите на графа. Целият замък беше на крак. Пазачите на дивеч, кучкарите, готвачите и помощник-готвачите, слугите, прислужниците — всички се щураха нагоре-надолу и не спираха да ни питат:
— Какво става? Какво се е случило? Какъв е, по дяволите, този ужасяващ вой?
Нямахме време да даваме обяснения за нещо, което и ние самите не знаехме. Без да спираме, свърнахме по коридора, водещ към господарските покои. Във вестибюла заварихме благородната Мари Лагут — тя единствена бе имала смелостта да влезе там преди нас. И сега тя изнасяше на ръце припадналата млада графиня, която, отпуснала глава на рамото й, развяваше копринените си коси.
Разминахме се с нея така устремно, че едва успяхме да зърнем разиграващата се патетична сцена. От този момент тя винаги изплува в съзнанието ми така: восъчнобледото лице на Одил и главата й, опряна в рамото на Мари-Ан, ми изглежда като трогателна картина, в която агънцето безропотно е поднесло вратле към ножа, самото то преждевременно примряло от страх.
Най-сетне се озовахме пред стаята на графа.
Вълчият вой кънтеше иззад вратата. Спогледахме се мълчаливо. Нямахме време и разум да търсим обяснения по какъв начин в замъка и точно в господарските покои се бе озовал подобен неканен гостенин. Всякакви невероятни мисли се блъскаха в главите ни.
После Шпервер рязко ритна вратата и с извадения напред ловджийски нож в ръка понечи да влети в стаята. Ала изведнъж застина на прага окаменял — поразен, смразен до мозъка на костите.
Никога до този момент не бях виждал подобно изумление да се изписва на лицето на трезвомислещ. Очите на моя пастрок се бяха изблещили и като че всеки момент щяха да изхвърчат от очните орбити, дългият му като човка нос провисна над зиналата, няма уста.
Погледнах през рамото му и онова, което видях, ме накара да се вледеня от ужас.
Приклекнал в постелята, протегнал напред измършавелите си сухи ръце, присвил глава между раменете, изпънал врат и със святкащи, вперени някъде навън очи, граф Нидек виеше прокобно, зловещо.
Вълкът!… Вълкът…това беше той!
Плоското му пламнало чело бе влажно и цялата възглавница около него бе плувнала в пот. Ала това издължено, изострено лице, тези изпъкнали скули, тази рижава, набола по бузите брада, този дълъг, извит в напрежение гръбнак, като заплашваше всеки момент да се прекърши, нервно потръпващите крака, стегнатите му мишци, този нескончаем, тежък проточен вой, дебнещата стойка, витаещият край него ужас… всичко… всичко у графа разкриваше дивия хищник, звяра, прикрил се зад човешки облик!
Отвреме навреме граф Нидек млъкваше за миг, вслушваше се внимателно и разтърсваше завеските на балдахина като листак. После поклащаше ритмично глава и отново подемаше своя вой. Виеше, не можеше да спре, безсилен бе да превъзмогне напора, само се сви, вирна нагоре глава и зави още по-зловещо и проточено, гърлото му се стегна болезнено.
Обзети от някакъв дълбок, първичен страх, Шпервер, Зебалт и аз стояхме като приковани. Дъхът ни бе секнал, не можехме нищо да сторим.