Изведнъж графът млъкна. Като истински хищник той започна да души въздуха, надигна рязко глава, заръмжа, наостри уши.
Там отвън, далече отвън, от горите, изпод високите борове и ели, натежали от сняг, се разнесе друг вой. В началото слаб, с всеки изминат миг той ставаше все по-мощен. Дотолкова, че скоро заглуши суматохата и дивия рев в кучкарниците.
Да, вълчицата отговаряше на вълка.
С пепеляво лице, пребледнял до неузнаваемост, Шпервер се обърна към мен, изпъна показалец към планината и тихо ми изшептя, доколкото можа да учлени от вълнение:
— Чуй я, синко, това е тя — вещицата!
А графът, неподвижен, изпънал до пръсване вратни жили, отворил уста и със зачервени зеници, сякаш разбираше онова, което му казваше този далечен глас, изгубен нейде сред пустошта на Шварцвалд.
В този момент Шпервер не издържа. Пристъпи плахо напред и с раздиран от плач глас извика:
— Граф Нидек, какво правите? Какво ви става?
Графът мигом се свлече в леглото като поразен. Втурнахме се в стаята да му помогнем.
Третата атака започваше. Беше ужасна!
IX
Граф Нидек умираше!
Какво можеха да сторят в този момент изкуството и знанието пред тази величава битка между живота и смъртта? В този смъртен час, в който невидими войни са бяха вкопчили в сетен лют и жесток двубой… какво му оставаше на лекаря?
Да наблюдава, без да може да помогне, да слуша, да тръпне и горещо да се моли Богу!
Понякога в такива моменти ни се струва, че битката за миг е приключила. Почувствал, че друг изход няма, животът се оттегля в своята крепост да си отдъхне за малко, да почерпи сили и кураж от отчаянието. Ала зловещата смърт мигом го следва и там. И отново битката се разпалва завчас — още по-разгорещена, по-близо до фаталния край.
А болникът, облян в собствената си студена пот, изцъклил очи, отпуснал немощно ръце, той с нищичко не може да си помогне. Диханието му — ту накъсано, хрипливо, учестено, ту дълбоко и тежко — то често показва странните обрати в този титаничен сблъсък.
И тук неминуемо присъстващите се споглеждат, сепват се от мислите, споходили ги в този миг: „Нима възможно е след време и на нас това да ни се случи? Нима и нас това ни чака? Нима смъртта е вечно тя ликуваща и жънеща победи? Нима способна е да ни отнеме земния живот и в мъртвешките покои пренесе? Нима животът ни, душата ни ще полетят на своите криле към други и далечни непознати небеса, след като така безстрашно са се борили? Това ли е спасението за нашите души — да предадат в ръцете на смъртта един бездушен труп, а не духа му величав? О, върховно утешение, надеждица за справедливост, увереност за вечен рай — кой варварин би дръзнал да ви изтръгне от сърцето на Човека?“
Към полунощ ми се стори, че нищо повече не можеше да се направи за граф Нидек. Агонията беше започнала. Пулсът му бе станал нередовен, пропадаше, понякога направо се губеше… сетне отново се появяваше.
Бях опозорен — не можех по никакъв начин да се намеся. Оставаше ми едно-единствено нещо: да наблюдавам тъжно трагичната кончина на този човек…
Умората подкосяваше краката ми. Всички умения, цялото лечителско изкуство, на което бях способен, знания, сили… всичко бях дал от себе си, всичко възможно бях изпробвал…
С неузнаваем глас помолих Шпервер да остане край графа да бди… за да склопи очите на болника.
Горкият мой пастрок! За първи път го виждах такъв — опечален, отчаян, той скубеше косите си неутешимо и горчиво се кореше за възгласа си: „Граф Нидек, какво правите? Какво ви става?“, сякаш това бе капката, преляла чашата и довела смъртта.
Прибрах се сам във Вълчата кула. Едва се докоснах до храната — не изпитвах никакъв глад.
Буен огън пращеше в камината. Хвърлих се в леглото с дрехите и сънят не закъсня: тежък, неспокоен, често накъсван от въздишки и несвързаното ми бълнуване.
Бях заспал така, обърнал лице към огнището, а светлината на огнените езици ближеше настлания с плочи под.
След около час може би огънят постепенно стихна, ала както често се случва в подобни случаи, преди окончателно да изтлеят, последните пламъчета за миг оживяха, изпърхаха с червените си крилца по стените и надигнаха натежалите ми ресници.
Замаян все още от тежкия полет насън и наяве, аз едва отворих клепачи да видя каква беше тази призрачна непонятна игра на светлини и сенки. И тук ме чакаше ужасяващата изненада: в дъното на мрачната ми обител, едва-едва осветяван от няколкото все още тлеещи въглена, се очертаваше тъмен профил. Замигах в неверие: силуетът на Черната Чума.
Беше приклекнала върху едно трикрако столче и мълчаливо се грееше край огъня.