Сетне всичко изчезна, потъна в безвремието.
В този момент облаците, гонили неуморно луната, най-сетне я застигнаха, опитаха се да я обвият в черните си плащове. Ярките лъчи на среднощницата уплашено се отдръпнаха.
Секунди преди мракът да ни обгърне, ми се мярна и друго видение — магьосницата държеше графа за ръката и го дърпаше към зейналата бездна…
Видението трая само един миг, след което облаците засенчиха напълно луната. Не можех да помръдна — само една крачка, едно лекичко хлъзване и… щях да полетя в урвата.
Сигурно всичко бе продължило не повече от няколко минути, но те ми се сториха цяла вечност…
Най-сетне облаците се раздиплиха, аз плашливо се озърнах…
Бях сам! Освен мен на върха на скалата нямаше никой. Снегът ме бе всмукал почти до коленете.
Обзет от неописуем ужас, побързах да се спусна по стръмнината и веднъж излязъл на равното, хукнах презглава обратно към замъка. Бягах така, сякаш бях извършил ужасно престъпно деяние.
Граф Нидек и вещицата не се виждаха никъде в равнината.
X
Като замаян бродех край замъка Нидек, а дупката, през която бях излязъл, все ми убягваше и не успявах да я намеря. На всичко отгоре звездите като че ли избледняха и сега едва-едва просветваха. Почувствах се зле, дишането ми стана трескаво и накъсано, в стомаха ми запъпли необясним ужас. Някаква прокобна, гибелна злина надвисна във въздуха. Толкова вълнения и емоции накуп през последните дни започваха да ми се отразяват зле. Вървях напосоки и се питах дали след всичко преживяно и аз самият не се превръщах в жертва на лудостта, която, бе съвсем явно, вече мътеше и моето съзнание. Все още не можех да се реша да повярвам в онова, на което бях станал свидетел, а в същото време се ужасявах от трезвостта на разсъдъка и яснотата на сетивата ми. Харесва ни да си мислим, че всичко на тоя свят е фиксирано и подредено. Но не е. Навсякъде около нас нещата се променят, може би не толкова бързо, че да можем веднага да разпознаем промяната, но е така… А най-лошото е, когато на собствен гръб изпитаме самите промени…
Дори месечината е способна да направи безумни неща, а тази нощ не бе просто пълнолуние. Луната беше пораснала, беше в своята най-пълна фаза. И този човек, който с надигнат срещу мрака факел се бе покачил на прозореца, същият, който виеше като подивял единак, а после насън най-хладнокръвно бе извършил престъпление, сякаш за да изкупи минали грехове, без да пропусне нито един необходим жест, нито една, дори и незначителна подробност, който веднага след това бе избягал от мястото на престъплението и с помощта на своята не по-малко странна съзаклятница бе поверил в обятията на бездната тайнството на своето престъпление — ето, това бяха нещата, които мъчеха съзнанието, разпалваха въображението ми, превръщаха реалността на дните ми в кошмар.
Продължавах да тичам край замъка и да търся входа, останал без дъх.
После се загубих сред снеговете, без да знам коя посока да избера…
С приближаването на утрото времето ставаше все по-мразовито. Целият вече треперех, не чувствах крайниците си. Проклинах Шпервер, задето беше дошъл да ме изтръгне от топлия уютен Фрайбург и да ме насади на такива пачи яйца. Отвратително приключение!
Най-сетне, с вкочанясала брада и премръзнали уши успях да открия парадния вход на замъка и да позвъня на портала.
Трябва да бе към четири сутринта, защото Кнапвурст не се отзоваваше, а времето се точеше отчайващо бавно. Макар и съвсем наблизо до главния портал, облегната в скалата, къщичката на портиера оставаше мълчалива. Може би точно в този момент гърбушкото се обличаше или размишляваше, кой по дяволите, го безпокои по никое време, преди да се реши да подаде нос в сковалия студ, но по-вероятно беше да е заспал дълбоко, продължавайки да сънува сладки сънища, необременени от кошмари като моите.
За кой ли път премръзналите ми пръсти задърпаха звънеца.
Едва сега за мое щастие гротескната фигура на джуджето изникна изневиделица, а после през решетката ме блъсна ядният му вик:
— Кой там?
— Аз съм… доктор Фриц!
— А-а-а… Това е друго…
Кнапвурст се върна в стаичката и пак се забави цяла вечност, докато намери фенер. Сетне стъпките му заскърцаха във вътрешното дворче, видях го да хлътва до корем сред натрупалия сняг… и пак избоботи, този път по-дружелюбно:
— Простете, простете, доктор Фриц! — заоправдава се човечето. — Все си мислех, че сте горе, във Вълчата кула. Значи вие звъняхте? Виж ти! Сега разбирам защо малко след полунощ Шпервер идва да ме пита дали някой не е излизал. Отвърнах му, че никого не съм видял, защото така си и беше… не бях ви забелязал да излизате…