Кнапвурст отново млъкна — съсредоточен, сериозен. Някакъв спомен, може би, го разнежи, две сълзици потрепнаха в очите му.
Клетият гърбушко! Той обичаше тези, които бяха толерирали, мразили, прокуждали или защитавали неговите прадеди. Но казваше истината — в думите му имаше дълбок смисъл.
Бях безкрайно изненадан.
— Господин Кнапвурст, нима сте учили латински?! — запитах го.
— Разбира се, господине, при това съвсем сам! — отвърна ми той не без известна гордост. — Научих латински и гръцки, като единствените ми помощници бяха няколкото стари граматики на графа. Намерих ги затрупани сред лавиците и още щом попаднаха в ръцете ми, буквално ги погълнах на един дъх като увлекателни исторически романи! Случи се така, че един ден граф Нидек ме чу да цитирам на глас латинска сентенция. Направо се слиса: „Кой те е научил да говориш толкова добре латински, Кнапвурст?“ — запита ме. — „Самообразовах се, господарю!“ След което графът ми зададе няколко въпроса, за да се увери дали наистина е така. Отговорих и явно съм се справил твърде добре, защото той веднага възкликна: „Дяволите да те вземат, Кнапвурст, та ти знаеш повече от мене! Ще те назнача за мой архивар!“ И ми връчи тутакси ключа от залата с архивите. Оттогава, а вече минаха трийсет и пет години, всичко в библиотеката съм изчел, всеки том съм прелистил. Понякога, когато ме види покачен на стълбата, графът спира за миг в коридора и ме пита: „Кнапвурст, какво правиш там на високото?“, „Чета семейните архиви, господарю!“ — отвръщам му. „Аха, това доставя ли ти удоволствие?“, „Огромно!“, „Радвам се! Продължавай в същия дух, Кнапвурст, ако не си ти, кой и как ще узнае за славата на рода Нидек?“ После си отива, като се смее. Тук, в залата с архивите, господине, мога да правя каквото си поискам.
— Значи господарят на замъка се отнася добре към теб, Кнапвурст?
— Ах, доктор Фриц! Не можете да си представите какво сърце, каква блага душа има граф Нидек!… — гърбушкото скръсти ръце. — … С изключение, може би, на един-единствен недостатък…
— И кой е той?
— Недостатъкът му е, че не е достатъчно амбициозен!
— Не е… какъв?… — не проумях аз.
— Не е амбициозен! Та той е потомък на рода Нидек — един от най-славните родове в Германия! Графът би могъл да предяви големи претенции! Помислете си! Само да поиска, той би могъл да стане министър или фелдмаршал! Да! Но не желае! Още на младини се е оттеглил от политиката. Единственото му подобно начинание бил един военен поход във Франция, когато предвождал цял полк, това е! Иначе винаги досега е живял уединен, далеч от шумната глъч и от хората, почти забравен от всички! Интересува го само лова… Това ли вие наричате амбиция?
Всичките тези подробности живо ме интересуваха. Разговорът сам беше потръгнал по пътя, по който ми се щеше да го насоча. Реших да се възползвам от това.
— Графът нямаше ли… Как да се изразя?… Нямаше ли някакви увлечения, господин Кнапвурст? Нещо в миналото, което да го накара…
— Никакви, доктор Фриц! Никакви! И е твърде жалко, защото големите увлечения градят славата на знатните фамилии. Когато човек, лишен от амбиции, се озове по някакъв начин във висшето общество, това е направо катастрофално за него, защото така той обезличава, срива честта на рода. Бих могъл сега да ви цитирам стотици примери. Онова, което изгражда щастието на един род от търговци, причинява нещастието и загубата на прославени имена у други.