Той замислено поклати глава.
— Ами графът? — запитах го.
— Върна се… Сега сякаш е по-добре!
Бяхме стигнали до преддверието. Гедеон почука тихичко на вратата, отвори я, след което почтително оповести:
— Доктор Фриц!
Направих крачка напред, влязох в стаята на Одил. Шпервер се оттегли и затвори вратата зад мен.
Изправена зад високата облегалка на един фотьойл, облечена в рокля от тежко черно кадифе, младата графиня ми направи особено впечатление. Беше все така пребледняла, но с блестящи очи и налудничав поглед. Имаше нещо необичайно в нея, макар да изглеждаше спокойна и горда.
Обзе ме някакъв страх, нещо не беше наред.
— Господин докторе… — започна тя тихо, като ми посочи един стол срещу нея. — Седнете, ако обичате. Искам да поговоря с вас по сериозен въпрос.
Кимнах мълчаливо в съгласие. Не се решавах нищичко да запитам.
Тя на свой ред седна, но помълча още миг, като че за да събере мислите си.
— Предопределението, господине — подхвана и втренчи в мен големите си сини очи, — предопределението и съдбата ви отредиха да станете свидетел на една мистерия, в която е замесена дълбоко честта на моето семейство!
На нея й беше известно всичко!
Останах изумен.
— Госпожо… — забърках се в думите си. — Госпожо… Единствено случайността е… Трябва да повярвате…
— Безполезно е, докторе! — прекъсна ме тя. — Знам всичко… И то е ужасно!
А после със сърцераздирателен глас ми съобщи:
— Баща ми е напълно невинен! Не го мъчат никакви угризения за извършени преди това престъпления или злодеяния! Повярвайте ми!
Потреперих. Протегнах ръце.
— Знам, госпожо. Научих всичко за живота на графа — един от най-прекрасните, най-достойните, за каквито човек би могъл да си мечтае!
Одил почти се беше изправила, готова да се противопостави на всяка моя мисъл, изказана в ущърб на баща й и на семейството й. Ала след като ме чу да го защитавам, тя се отпусна назад, скри лице в шепите си и избухна в ридания.
— Бог да ви благослови, докторе! — прошепна. — Бог да ви благослови! Ужасно щях да страдам при мисълта, че някакво подозрение…
— Госпожо, никой трезвомислещ човек не би могъл да приеме за истина напразните илюзии на сомнамбулизма!
— Така е, господине! Дълго време тази мисъл ме утешаваше, но виденията… Страхувах се… Извинете, трябваше по-рано да се досетя, че доктор Фриц, за когото Шпервер толкова ни беше разказвал, е почтен и разбран човек!
И тя отново се разрида.
— Успокойте се, графиньо! Всичко е наред!
— Не, оставете ме да си поплача! Сълзите ме облекчават… Не можете да си представите колко много изстрадах през последните десет години!… Толкова много!… Тази тайна, спотаена дълбоко в душата ми, така ме измъчи! Направо ме задушаваше!… Понякога ми се струваше, че ще ме довърши, че и аз ще умра, както майка ми!… Ала Господ се смили над мен… А на вас е доверил само половината от онова, което искам сега да ви разкажа. Нека го споделя с вас, господин докторе, моля ви да ме изслушате!
Тя не можа да продължи, сълзите я задавиха.
Така са устроени гордите и енергични личности. След като са потиснали болката, след като са потушили огъня на страданието, след като са ги заровили дълбоко в гънките на душите си, те отново се появяват щастливи или поне безразлични сред хората, които нищо не подозират за техните доскорошни мъки. Дори и набитото око на най-наблюдателните би могло да се излъже, ако ги види. Но застигнати от неочакван шок, от внезапен разрив, за тях това е светкавичен, мълниеносен удар! Тогава всичко се срива, пропада, изчезва отведнъж! И победеният доскорошен неприятел се изправя още по-зловещ, още по-жесток, отколкото преди! Започва с ярост да блъска вратите на своя душевен затвор, стенания и въздишки разтърсват телата на жертвите, ридания напират в гърдите, а сълзите, прекалено дълго сдържани, бликват от очите и обливат лицата като топъл летен дъжд.
Такава беше Одил!
Най-сетне тя надигна глава, изтри лице, загледа се в един портрет на стената и с меланхоличен глас бавничко подхвана:
— Когато се върна назад в миналото, господин докторе, когато стигна до първия мой детски спомен, виждам майка ми — едра, бледа и мълчалива жена. По онова време тя беше млада, едва на трийсет години. А биха й дали поне петдесет! Посивели коси скриваха челото й, осеяно с бръчки. Хлътналите бузи, суровият профил, постоянно присвитите от болка устни, придаваха на чертите й онзи странен лик, в който се отразяваха страдание и гордост. Нямаше и помен от младостта в тази преждевременно състарила се трийсетгодишна жена, освен гордостта и все още изправената снага, блестящият поглед, мекият и чист като детски сън глас. Често мама се разхождаше по цели часове в същата тази стая с наведена глава. Аз тичах щастлива, да, щастлива тичах край нея, без да разбирам, че мама е тъжна. Клетото дете! Но бях малка, какво искате! А дори и да бях разбрала мъката й, едва ли щях да доловя причините за дълбоката меланхолия, стаила се зад набръчканото чело! Не знаех нищо за миналото ни, настоящето за мен бе изтъкано от радост, а бъдещето… Да, моето бъдеще бяха игрите, които ме чакаха на другия ден!