Одил се усмихна тъжно, после продължи с горчивина:
— Понякога, улисана в шумни игри, ми се случваше да изненадам замислените и мълчаливи разходки на мама. Тя спираше, опитваше се с поглед да проникне в детската ми душица, привеждаше се към мен бавно и със скръбна усмивка ме целуваше по челото. После продължаваше прекъснатата разходка и беше още по-тъжна, още по-вглъбена в себе си. Затова, господине, когато потърся в душата си спомена за моите първи детски години, тази бледа жена винаги изплува в съзнанието ми като символ на болката. Ето я — и Одил посочи един портрет на стената, встрани от мен, — тя е такава, каквато я направи не болката, както вярва баща ми, а фаталната тайна, която мама таеше в душата си! Това е моята майка — вижте я хубаво!
Обърнах глава. Погледът ми се взря в портрета, който ми сочеше младата графиня. Нещо в мен като че ли се преобърна, цялото ми същество отново настръхна.
Представете си издължено, мъртвешкибледо, изпито лице, носещо в себе си всички белези на смъртта, после очите, черни и втренчени, изпълнени с плам, но с някаква вледеняваща жизненост, които ви гледат, но не ви виждат, проникват през вас, сякаш не съществувате.
За момент настана мълчание.
„Тази жена е изстрадала много!“ — помислих си и сърцето ми болезнено се сви.
— Не знам как майка ми бе достигнала до ужасяващото откритие — захвана наново Одил. — Но тя знаеше много добре за тайнственото привличане на Черната Чума, за срещите на двамата във Вълчата кула, за пъклените видения… Да, тя знаеше всичко! Не се съмняваше в почтеността на баща ми, в никакъв случай! Само дето тайната я убиваше бавно, както сега бавно убива и мен!
Притиснах лице в шепите си… Аз плачех… Не можех да се овладея!
— Една нощ, когато бях на десет години — продължи Одил, — мама, която бе жива единствено благодарение на силния си дух и необичайната си воля, една нощ тя не издържа. Беше през зимата, аз спях. Най-неочаквано се събудих: студена и твърда ръка ме бе стиснала здраво за китката. Отворих очи в тъмното, някаква жена се бе изправила край мен до леглото. В едната си ръка държеше запалена борина, а с другата ме дърпаше. Роклята й беше покрита със сняг, конвулсивни гърчове разтърсваха тялото й, в очите й проблясваха тъмни пламъчета, косите й се бяха сплъстили на масури и прикриваха лицето — не можах да я позная! Това беше тя, моята майка! „Одил, дете мое, събуди се! — каза ми. — Стани и се облечи! Настана мигът, в който и ти трябва да узнаеш всичко!“ Надигнах се и разтреперана от страх, започнах да се обличам. Когато свърших, мама ме поведе към Вълчата кула и ми показа отворения прозорец. „Баща ти ще излезе оттам! — каза, като ми посочи кулата. — Ще излезе с Вълчицата! Недей да трепериш, не се страхувай! Той не може да ни види!“ И действително, малко след това, невероятно преобразен, мъкнещ своя злокобен товар, баща ми се появи с вещицата. Мама ме взе на ръце и ги последвахме. Двете заедно присъствахме на сцената в Алтенберг. „Гледай, дете мое! — каза ми тя. — Наблюдавай всичкото това… Ти трябва да знаеш, защото… защото аз ще умра! А тайната ти трябва да запазиш за себе си! Никой друг, освен теб не бива да я научава! И се грижи за баща ти! Моли се за него и бди над него! Само ти, разбираш ли! Ти си единствената, която остана от нашия род! Защото баща ти върши това заради честта на фамилията!“ След което се върнахме обратно в замъка. Петнайсет дена по-късно мама умря, като ми завеща да продължа нейното дело, да следвам докрай нейния пример. И до ден-днешен аз следвам напълно благочестиво този пример, господин докторе! С цената на какви жертви и саможертви — надявам се видяхте и разбрахте! Стана така, че трябваше да се противопоставя на желанията на баща ми за женитба, да го накарам да страда, дори да ме прокълне… Но женитбата би означавала да въведа в семейството ни външен човек, да предам нашия род, да изневеря на дадената дума! Каквото и да ми струваше, аз устоях! Никой в замъка Нидек не се досеща за сомнамбулизма на графа, никой не предполага за неговото превъплъщение… Ако не беше вчерашната криза, която прекърши последните ми силици и ме възпрепятства да бдя лично над него тази нощ, аз щях да си остана единствената, знаеща истината и запозната с ужасната тайна, макар, предполагам, че вие като лекар сте започнали да разбирате някои неща… Но явно Бог е отрекъл да бъде така и ето че сега честта на нашето семейство е поверена във вашите ръце! Затова искам от вас, господине, най-тържествено да ми обещаете, че никога и на никого няма да разкривате онова, на което бяхте свидетел тази нощ! Имам пълното право да го желая…