— Госпожо графиньо! — извиках, като станах. — Аз съм напълно готов да се закълна…
— Не, господин докторе — прекъсна ме Одил с достойнство. — Никога не бих отправила към вас подобна обида! Клетвите не ангажират достойните личности, душата ви е искрена, почтена, в това можах да се убедя! Вие ще запазите нашата тайна, аз съм сигурна, защото това е и ваше задължение!… Но аз очаквам от вас повече, докторе, много повече! Затова прецених, че съм задължена всичко да ви разкажа, както и сторих!
Графинята се изправи бавно.
— Доктор Фриц — продължи тя с глас, който ме потресе. — Силите ми изневеряват, въпреки присъствието на духа, което се опитвам да запазя. Вече изнемогвам под тежкото бреме. Имам нужда от помощ, от съвет, необходим ми е доверен приятел! Желаете ли вие да бъдете този приятел?
И аз се изправих, развълнуван до дъното на душата си.
— Госпожо — отвърнах й, — приемам с признателност предложението ви… Не мога да ви опиша каква гордост изпитвам в момента… Но позволете ми да поставя все пак и едно условие…
— Говорете, господин докторе!
— Госпожо, това че приемам да стана ваш доверен приятел, ми налага да поема и някои допълнителни задължения! Бих искал да имам вашето съгласие…
— Какво имате предвид, докторе?
— Госпожо графиньо, над вашата фамилия тегне ужасна мистерия, която аз на всяка цена искам да разбуля. Затова трябва да заловим Черната Чума, да разберем коя всъщност е тя, какво иска, откъде идва…
— О, господин докторе! — Одил тръсна глава. — Нима не знаете, че това е невъзможно!
— Никой никога и нищо не се знае със сигурност, графиньо! А и няма невъзможни неща! Нима не беше съдбата онази, която подтикна Шпервер да дойде и да ме доведе от Фрайбург в замъка Нидек? Нима не приемате това като добра поличба на Провидението?
— Може би имате право, докторе… — отговори ми Одил със сериозно изражение. — Провидението никога не прави нищо напразно и безполезно… Затова ви давам моето съгласие. Действайте така, както сърцето и разумът ви повеляват. Предварително одобрявам всичките ви действия!
Поднесох към устните си ръката, която тя ми подаде. След което си взех довиждане с графинята и напуснах стаята, изпълнен с възхищение от това толкова крехко създание, което така мъжествено се противопоставяше на болката.
Ах, на този свят няма нищо по-прекрасно, нищо по-величаво от достойно изпълнения дълг!
XII
Един час след моя разговор с Одил, двамата с Шпервер вече кръстосвахме край замъка Нидек.
Приведен над коня, ловецът повтаряше само две единствени думички:
— Хайде!… Дий!…
Препускаше толкова бързо, че едрият му мекленбургски жребец с развяваща се грива, изпънати жили и високо вдигната опашка, изглеждаше недостижим. Колкото до моето арденско конче, имах чувството че си е глътнало ангелите. Ливерле ни придружаваше, като стрела литваше и подскачаше ту от едната, ту от другата ни страна. Беше ни обзела някаква неописуема еуфория.
Кулите на Нидек отдавна бяха останали далеч зад нас. Както обикновено Шпервер бе взел преднина, когато едва успях да го застигна с възгласа:
— Хей, приятелю, спри се! Нека ти обясня, преди да продължим…
Той извъртя коня към мен.
— Фриц, искам да знам само дали да поемем наляво или надясно!
— Не, не, приятелю! Приближи за малко до мен. Трябва да разбереш точно каква е целта на това наше препускане в снега! С две думи: двамата с теб трябва да заловим вещицата!
Издълженото и изпито лице на стария бракониер бе озарено от явно задоволство, очите му жадно пробляснаха.
— Да — въздъхна той. — Сигурен бях, че ще стигнем и до този момент!
И с ловко движение той смъкна ловната пушка от рамото си. Жестът му ме накара да се пробудя от унеса и опиянението.
— Чакай, Шпервер, недей толкова да бързаш! Не става въпрос да убиваме Черната Чума! Двамата с теб трябва да я заловим жива!
— Жива ли?
— Разбира се! И за да ти спестя повечето угризения на съвестта, ще ти кажа само, че съдбата на вещицата е твърде тясно обвързана със съдбата на твоя господар! Така че… куршумът, с който се готвиш да я простреляш, начаса ще убие и граф Нидек! Имай го предвид!