Сетне отново се вглъби в дирите.
— Тези следи тук са оставени между три и четири часа сутринта!
На свой ред сега аз зяпнах от почуда.
— Как го разбра?
— Сега ще ти обясня! Виж тук. Следата е чиста. Но погледни — край нея навсякъде има суграшица. Тази нощ към полунощ излизах да заключа вратите на замъка и валеше суграшица. А тези следи са чисти. Значи вещицата е минала след това, преди всичко да се заледи! Тоест — рано сутринта!
— Така е, Шпервер, но защо точно между три и четири сутринта? Следите може да са били оставени по-късно, да речем към осем или девет, например!
— Не! Ела по-наблизо и погледни по-добре! Виждаш ли как следата е заскрежена? Това е от мъглата, а мъгла пада само в ранни зори… Значи вещицата е минала оттук след падането на суграшицата и преди да се спусне мъгла. Иначе казано — между три и четири часа сутринта!
Бях изумен и същевременно възхитен от прозорливостта на Шпервер.
Той се изправи. Отупа ръцете си една о друга, за да ги отърси от снега, после ме загледа с присвити очи и добави, ала като че ли повече на себе си:
— Да кажем… било е най-късно към пет сутринта! А сега сме обяд, нали Фриц!
— Да, дванайсет без петнайсет!
— Добре-е-е! — Гедеон беше доволен от своите заключения. Потри длани. — Това означава, че вещицата има седем часа преднина. Не ни остава нищо друго, Фриц, освен стъпка по стъпка да я следваме по пътя, който е изминала! За няколко часа ще я настигнем с нашите великолепни вихрогони, ако приемем, че продължава да върви, без никъде да спира! Значи привечер, към шест-седем ще сме я заловили! На път, Фриц, да яхваме конете и да препускаме!
Понесохме се напред, като следвахме следите на Черната Чума, а те ни поведоха право към планината.
Докато препускахме в галоп, Шпервер ми подвърли, без да извръща глава:
— Ако е било писано тази проклета магьосница да хлътне някъде в някоя преспа и да затъне, да падне в дупка или пък да се спре по пътя да си почине, бихме могли да я хванем преди здрач.
— Да се надяваме, Гедеон! — отвърнах. — Да се надяваме и да се молим да стане така!
— Да, но не трябва да разчитаме на това прекалено! Вълчицата е неуморима! Тя постоянно е на път, кръстосва безспир пътечките и сокаците на Шварцвалд… Тъй че да не храним напразни илюзии! Ако случайно някъде се спре — толкова по-добре! А ако продължава все така безспир — какво пък, няма да се обезкуражаваме! Ще я гоним докато не я заловим! Нали така! Хайде, Фокс, дий! Смело напред!
Странна е ситуацията, в която човек преследва свои себеподобни, защото в крайна сметка вещицата беше подобна нам. Като нас беше дарена с безсмъртна душа, като нас тя изпитваше чувства, мислеше, разсъждаваше… Вярно е, някои животински, първични инстинкти я доближаваха повече до вълчицата, сродяваха я с дивия хищник, ала имаше и още нещо: над съдбата й бе надвиснала дълбока мистерия. Скитническият живот явно бе унищожил у нея всякакви морални принципи и устои, може би в душата й не бе останала никаква човещина… И въпреки това нищо на света не ни даваше правото да упражняваме над нея грубия деспотизъм, който човек упражнява над скота.
Все пак необичайна, дива ярост ни караше настървено да я преследваме. Чувствах как кръвта в жилите ми кипи, твърдо решен бях да не отстъпвам пред нищо, за да успея на всяка цена да заловя това същество! Не знам дали ако се бяхме впуснали в хайка за вълци или излезли на лов за глигани, щях да се чувствам толкова превъзбуден!
Снегът изригваше и се посипваше наоколо и зад гърбовете ни, изтръгнат изпод копитата на летящите жребци, отвреме навреме изстреляни късчета лед като шрапнели просвистяваха покрай ушите ни.
Ливерле също бе изпълнен с настървение и плам. Понякога го виждах да извършва скокове наравно с конете! Изтръпнах при мисълта, като си представих срещата му с Черната Чума: та той беше способен да я разкъса на парчета, още преди тя да е отронила стон!
А истината бе, че вещицата ни създаваше куп неприятности. На всяко хълмче тя бе заложила капан, край всяко бърдо се лутахме по фалшиви следи.
— Потрай малко да видиш какво ще е после… — викаше ми Шпервер. — Това тук е нищо! Уловките отдалеч си личат. Но чакай да навлезем в гората… Там ще бъде съвсем друго! И тъкмо там ще трябва да си отваряме очите на четири… Нали я виждаш, проклетницата, как умело се е научила да заличава следите си! Ето — тук се е забавлявала просто да замете стъпките зад себе си, а ей там горе се е хързулнала по надолнището чак до ручея и покрай мокреша е навлязла в дъбравата. Ако не бяха тези две стъпки пред нас, със сигурност нивгаш нямаше да можем да я проследим!