— Добре, Шпервер, да кажем, че съм съгласен с теб! — за сетен път го догоних. — Но искам спокойно и подред да ми обясниш, защото аз буквално нищо не разбирам…
— Да, това е наш недостатък, на простосмъртните. Виждаш ли я, Фриц, онази вещица там, този сатана в човешки образ — тя е виновницата за всичко, тя носи кълновете на злото, което погубва графа!
— Не може да бъде! Тази старица? Как да ти повярвам? Как би могла тя да упражнява такова влияние над него?
— Млад си ти, Фриц… Млад и още зелен! Мен питаш — ами откъде да знам? Какво разбирам аз, обикновеният ловец, от старинните тайни, които дремят дълбоко у нас? Нали ти си церител на душата човешка! Онова, което със сигурност мога да ти кажа, е, че още при първите пристъпи на графа, още в първите дни на кризата му, ако се покачиш на някоя от наблюдателниците в замъка и се огледаш наоколо, ти със сигурност ще откриеш Черната Чума — онова мъничко петънце, открояващо се на белоснежния фон между гората Тифенбах и замъка Нидек. Тя винаги е там, приклекнала самотна в снега. И с всеки изминат ден се приближава по малко до замъка, а пристъпите на клетника стават все по-ужасни. Все едно той я усеща как идва към него и това го влудява! Повярвай ми, Фриц, тя му влияе по някакъв неведом начин, обсебила го е, вещицата, сякаш е плът от неговата плът и кръв от кръвта му! Тя е неговата мъчителка! Понякога, в първите дни при първите кризи, той споделяше с мен: „Гедеон, чувствам я как идва! Тя се е запътила насам, сигурен съм в това!“ А аз държа ръката му, опитвам се да облекча, доколкото мога, кризата, но с изцъклени очи и заеквайки, той продължава да повтаря едно и също: „Боже господи, тя е тук! Тя идва!“ Тогава се качвам във Вълчата кула и оттам започвам да оглеждам… Бавно, внимателно се взирам в унилата заснежена пустош. Ти знаеш, Фриц, че имам остър слух и зрение. Нищо не може да ми убегне! Но повярвай ми, едва след дълго напрягане в стелещата се между небето и земята мъгла сред далечните простори забелязвам мъничко черно петънце. На другия ден петънцето е станало по-голямо, а граф Нидек е разтърсен от още по-жестоки кризи, зениците му са още по-разширени, започват да блестят неестествено. На следващия ден петънцето вече е нараснало съвсем и ясно може да се различи вещицата, а пристъпите са непосилни, чувствам как разкъсват графа отвътре; виковете, изтръгващи се от гърлото му, са истерични, непоносими. На по-следващия ден вещицата е в подножието на планината, приклекнала е току пред стените на замъка… Тогава челюстите на графа непонятно как са стиснати като менгеме, а от устата му тече пяна, очите му са преобърнати, забелени… Ах, проклетницата! А да кажеш, че поне сто пъти не съм я вземал на мушка от кулата с ловната пушка и не съм могъл да я просна в снега с пръснат череп? Направо не ти се вярва, нали? Ала горкият граф винаги ме е възпирал с вик: „Не, Шпервер, недей! Не искам кръв!“ Бедничкият, не мога да проумея как може да щади онази, която го погубва? Защото тя наистина го погубва, Фриц. Та той е станал само кожа и кости!
Приятелят ми бе твърде зле настроен към старицата, за да се опитвам да го убеждавам в противното. Всъщност, кой би се наел да чертае границите на възможното? Нима с всеки изминат ден не се разширяват просторите на обозримото и необозримото? Недостъпни за нас са мъдростта и загадките на първичния свят. Истина ли е всичко заобикалящо ни или игра на въображението? Окултни влияния, тайнствени връзки, невидими сродства — целият този омаен, непознат все още нам свят, който едни възхваляват с всичкия плам на своята вяра, а други оспорват с иронична насмешливост, — може ли някой със сигурност да предрече, че утре той няма като вулкан да изригне сред нас? Да, лесно е да се градят хипотези върху човешкото незнание!
Ето защо се помъчих да смекча гнева на Шпервер и най-вече да го предпазя от стрелба по Черната Чума. Предупредих го, че каквото и да последва, то във всички случаи няма да е за добро и само ще му навлече неприятности.
— Не ме интересува! — отвърна ми той. — В най-лошия случай ще ме обесят!
— А това е прекалено много и твърде позорно за един почтен човек!
— Хайде де! Смърт като смърт — тя е една за всички! Увисваш на бесилото, чупиш си вратните прешлени и се задушаваш, това е! Даже предпочитам да е точно такава смърт, отколкото мозъчен удар като при апоплексия. Да, по-добре бесило, отколкото да не мога да спя, да не мога да пуша лулата си, да не мога да поглъщам и смилам погълнатото или да съм алергичен към нещо, както е при другите болести!
— Мили ми Гедеон, разсъжденията ти са твърде неприемливи за беловлас старец, толкова много видял и патил!
— Беловлас старец ли? Да имаш да вземаш, синко! Май много ти се иска! Така или иначе, това е моят начин на мислене, така разбирам аз нещата. Ловната ми карабина в замъка е винаги заредена и за онази стръвница — вещицата, винаги имам приготвен куршум! Отвреме навреме слизам да сменя стръвта, заложена в снега, и ако ми се удаде сгоден случай да я примамя, пущината…