Продължавах да си мисля за тези неща и студеният въздух вече бе започнал да хапе лицето ми — изходът беше съвсем наблизо, — когато на стотина метра пред нас червеникав отблясък пробяга по скалата, обагри мастиленозелените корони на елите, гирляндите скреж заискриха.
— Ето я! Наклала е огън! — спря ме с приглушен шепот Шпервер. — Пипнахме вещицата!
Сърцето ми подскочи, гърлото ми пресъхна, почти се блъснах в моя пастрок.
Ливерле заръмжа глухо.
— Ще ни забележи, Гедеон! Внимавай! Няма ли опасност да ни се изплъзне? — запитах, опомнил се малко след това.
— Не! Не се притеснявай! Пущината е склещена като плъх в капан! „Фунията на Гръмотевиците“ няма друг изход, освен този. Скалите наоколо са високи поне двеста стъпки… Ах, хванахме те най-сетне, проклетнице!…
Той внимателно слезе от коня, без да се притеснява от ледените води на потока. После ми даде да държа поводите на Фокс. Стомахът ме сви, студена пот изби по челото ми. Съвсем отчетливо чух в тишината двете бързи, сухи прещраквания на ловната пушка, която Шпервер зареди. Режещият шум ме преряза в сърцето.
— Шпервер, какво си намислил? Ще те чуе!
— Не се тревожи! Нека ме чуе, чумата, няма къде да бяга! Искам само да я изплаша!
— Добре, но никаква кръв! Не забравяй какво ти казах: „Куршумът, пронизал Черната Чума, ще прониже и граф Нидек!“
— Не се безпокой!
И той се отдалечи, без повече да ме слуша. Долових приглушеното шляпане на краката му във водата, после високата му фигура се изправи сред танцуващите огнени отблясъци при изхода на тясното дефиле. Около пет минути кучкарят стоя там неподвижен. Треперех от вълнение и нетърпеливо бях привел глава над гривата на коня, после лекичко приближих. Когато Шпервер се обърна, бях само на три крачки от него.
— Ш-ш-ш-т! — Той докосна с показалец устни и с тайнствен вид ми направи знак да мълча. — Погледни!
Вперих поглед в дъното на падинката, където накладеният буен огън дяволито пращеше и хвърляше призрачни сенки по надвисналите сводове на скалите. Край огъня беше приклекнал добре сложен мъж в дебела шуба и с астраганен калпак. Не можеше да има съмнение: макар и гърбом към нас, аз веднага разпознах барон дьо Цимер-Блудерик.
Баронът беше притиснал лице в шепите си, а току зад него в пещерата на земята се бе проснала някаква тъмна форма. Човек? Животно? Трудно можех от мястото си да определя, но като че ли това бе… Не, не можеше да е вярно! Разтърках очи.
Малко по-нататък от тях, почти скрит в тъмнилото на нощта, конят на барона ни наблюдаваше втренчено. Беше усетил нашето присъствие, пръхтеше с ноздри, наострил уши.
Бях изумен. Господи! Какво търсеше Цимер-Блудерик в този час по тези усойни места? Къде се бе дянал ординарецът му? Нима се бяха заблудили след обстойните обяснения на Гедеон в замъка? Или целта им всъщност бе съвсем друга?
Обзеха ме най-противоречиви чувства, в главата ми се заблъскаха всякакви предположения. За пореден път не можех да разбера какво ставаше, не бях в състояние да уловя така изплъзващата ми се истина, когато изведнъж конят на барона зацвили.
— Какво има, Донер? — баронът надигна глава.
След което се извъртя и на свой ред загледа към нас. Очите му се разшириха.
Във всяка друга ситуация това пребледняло, прорязано от дълбоки бръчки лице с изпъкнали скули, би ме изпълнило с възхищение, ала в този момент някакъв непонятен страх ме обзе, цялото ми същество се разтрепера.
— Кой е там? — извика баронът, като продължи да се взира напрегнато.
— Аз съм, господине! — веднага се отзова Гедеон и пристъпи напред към него. — Аз съм, Шпервер, кучкарят на граф Нидек.
Сякаш лукави пламъчета просветнаха в очите на барона или просто бе отражение на лумналия в този миг огън… Не знам, може и така да ми се бе сторило, ала нито едно мускулче по лицето му не трепна. Баронът се изправи, намести шубата на раменете си. Аз слязох, като придърпах малко встрани конете и кучето, което ужасено се разлая.
Кой от нас не е изпитвал страх пред лицето на необяснимото? Кой в такива моменти не се е уповавал на Бога? Признавам си, при ожесточения лай на Ливерле кръвта в жилите ми се смрази.
Шпервер и баронът бяха на петдесетина крачки един от друг; първият, застинал неподвижно в ледените води на потока със заредена пушка на рамото; вторият, изправен край пращящия буен огън току пред входа на пещерата, високо вдигнал глава, премерващ ни с надменен, горделив поглед.