— Фриц, събрали сме се тук, за да честваме оздравяването на нашия господар, а Кнапвурст, както винаги много знае и ни разказва разни истории!
Всички се обърнаха към мен.
Гръмнаха жизнерадостни викове и ръкопляскания.
Зебалт подскочи чевръсто, хвана ме за ръката. Бях повлечен и настанен до Мари Лагут. Веднага пред мен поставиха чаша от бохемски кристал и още преди да осъзная какво става, тя бе напълнена догоре с вино.
Залата отново оживя: песни, глъч, смях. Шпервер застана до мен. Прегърна ме с лявата ръка, с дясната надигна своя бокал, доби отново сериозно изражение, доколкото можеше да е сериозен човек, пийнал повечко от необходимото, и, след като за сетен път въдвори мълчание, гордо извика:
— Вижте го, дами и господа! Това е моят син! Нали ви казах — той ще спаси нашият господар! Той и никой друг! Това, да знаете, сме ние — той и аз, аз и той!… И така — навеки, докато… Нали? Да пием всички за здравето на доктор Фриц!
Кнапвурст се покачи на фотьойла и трябваше да се наведе през облегалката, за да се чукне с мен. Мари Лагут развяваше панделките на своята шапчица, а Зебалт, изправен на стола, повтаряше като ехо: „За здравето на доктор Фриц!“ Пенливи вълнички пълзяха от препълнените чаши, стичаха се по масата и после по пода.
За миг се възцари тишина. Моментът, в който всички отпиха. После се чу един-единствен удар. Чашите, които едновременно стовариха върху плота.
— Браво! — поздрави присъстващите Шпервер.
А след това се обърна към мен:
— Фриц, ние вече пихме за здравето на графа и госпожица Одил! Ще трябва и ти също да последваш нашия пример!
Нямаше как да откажа. Наложи се на няколко пъти да изпразвам бокала под изпитателния поглед на притихналата зала. Сетне, не знам как, и аз самият добих сериозен вид, предметите край мен изведнъж ми се сториха прекалено осветени и бляскави, лицата на веселяците сякаш се доближиха до моето, загледаха ме някак си втренчено. Бяха лица на млади и стари, красиви и грозновати, но всички до едно бяха добри, благородни, нежни, приветливи, изпълнени със симпатия.
До мен Шпервер продължаваше да си тананика и да се смее. След няколко минути обаче, като че озарен от внезапна идея, той най-неочаквано постави ръка върху гърбицата на джуджето.
— Тишина! — провикна се. — Сега Кнапвурст, нашият славен архивар, ще говори! Виждате ли го този гръбльо? — и той потупа гърбушкото. — Това същество тук е ехото от древността, мъдростта и миналото на Нидек!
Залата отново гръмна в ръкопляскания и викове. Дребничкият Кнапвурст бе далеч от мисълта да се обижда от думите на Гедеон. Той просто загледа внимателно бракониера.
— Шпервер, ти си един от онези ловджии, чиито истории толкова много съм разправял. Да, със същите засукани мустаци си, ще каже човек, че живееш само заради тях… Имаш точна, поразяваща ръка, орлов поглед, нищо не може току-така да ти се изплъзне. Като ловджиите от преданията и ти имаш добро сърце. Така че кажи — ако този прозорец сега се отвори и от студения мрак навън в тази зала се промъкне чужда, непозната ръка и се протегне към теб, какво ще направиш, питам те аз?
Шпервер дори не се замисли.
— Ще я стисна и ще кажа на другия: „Странниче, идвай и сядай при нас! Виното и храната ни са прекрасни, както в славните времена на Хуго. А девойките ни са още по-прекрасни!“
Моят пастрок промени темата на разговора.
— Не е ли така, Кнапвурст? Погледни и ми кажи, питам те сега пък аз!
И Шпервер посочи насядалите младежи и девойки, които се превиваха от смях край масата.
Така беше — девойките на Нидек наистина бяха красиви. Някои поруменяха от срамежливост, други поаленяха от радост и непонятно, но присъщо за възрастта им притеснение, трети надигнаха бавно дълги ресници и аз се изумих как досега не бях забелязал тези напъпили рози с дълбоки лазурени погледи, както и всички останали цветя, нацъфтели в замъка и селцето.
— Тишина! — за втори път извика Шпервер. — Нашият приятел Кнапвурст ще ни повтори преданието, което преди малко ни разказа.
— А защо да не ви разкажа нещо друго? — предложи гърбушкото.
— Не искам друго, а точно това предание, защото то най-много ми харесва!
— Знам и по-хубави истории! — настояваше Кнапвурст.
— Кнапвурст! — славният бракониер заканително разклати пръст. — Имам сериозни основания, за да искам да чуя същото това предание. Ако трябва, съкрати историята, ти си знаеш най-добре как. Но нека да бъде тази легенда, тъй като в нея има много значими неща, които и други хора трябва да чуят. Да чуят и да се поучат от тях, да разберат!… А ти, Фриц, слушай внимателно!