— Ще ти дам водач, ваша милост.
— О, и без него ще мине. Свикнал съм да се блъскам по нощите. Имам слуга от Поневеж, който е длъжен да знае пътя. А там ме чака Кокошински с другарите… Тия Кокошински са богат род, а гербът им е Бъчонка за вино… Макар да е съвсем невинен, обявиха го за престъпник, понеже подпали къщата на пан Орпишевски и му отвлече момичето, а хората изкла… Другар на място! Дай ми още веднъж ръчичките. Виждам, че е време да тръгвам!
В тоя миг големият гдански часовник в столовата започна да бие полунощ.
— За Бога! Време е вече! — възкликна Кмичиц. — Нищо повече няма да изкарам тук! Обичаш ли ме поне колкото просено зърно?…
— Друг път ще кажа. Та нали ще ме посещаваш, ваша милост?
— Всеки ден! Освен ако земята се разтвори под мене. Гръм да ме порази!…
След тия думи Кмичиц стана и двамата преминаха в трема. Шейната вече чакаше пред входа, та той облече шубата и започна да се сбогува, като молеше девойката да се върне в стаите, че отвън нахлува студ.
— Лека нощ, мила царице — говореше той, — приятен сън, а аз навярно няма да притворя очи и ще мисля за твоята хубост!
— Дано само не си забелязал нещо грозно. Но по-добре е, ваша милост, да ти дам човек с фенер, защото към Волмонтовиче се срещат и вълци.
— Ами аз да не съм коза, та да се страхувам от вълци! Вълкът е приятел на войника, понеже често се храни от ръката му. Пък и пушчица съм взел в шейната. Лека нощ, мила, лека нощ!
— Бог да е с тебе!
Като каза това, Оленка се отдръпна, а пан Кмичиц тръгна към изхода. Но по пътя, в пролуката от открехнатата врата на стаята за прислугата видя няколко чифта очи на момичетата, които не си бяха легнали, за да го видят още веднъж. На тях по войнишки обичай пан Анджей изпрати целувка с ръка и излезе. След малко звънецът зазвънтя и отначало започна да бие силно, а после с все по-слаб звън, докато накрай престана.
Във Водокти зацари такава тишина, че тя дори учуди панна Александра; в ушите й още звучаха думите на пан Анджей, тя още чуваше искрения му весел смях, в очите й още стоеше буйната фигура на младежа, а сега след тази буря от думи, смях и веселост беше настъпило толкова странно мълчание. Девойката нададе ухо, за да види дали няма още да долети поне звънът от шейната. Но не! Той вече звънеше някъде там, в горите около Волмонтовиче. Тогава силна тъга налегна девойката — и тя никога не се бе чувствала толкова самотна на този свят.
Взе бавно свещ, премина в спалнята и коленичи за молитва. По пет пъти започваше молитвите, докато прочете всички с необходимото внимание. Но после мислите й полетяха сякаш на криле към шейната и към оня, който седеше в нея… Гора от едната страна, гора от другата, по средата широк друм и той пътува по него, той… пан Анджей! Тук на Оленка се стори, че вижда като наяве русата коса, сивите очи и засмяната уста, в която блестят бели като на младо куче зъби. Защото сериозната девойка мъчно можеше да отрече пред себе си, че тоя лудетина страшно й хареса. Поразтревожи я малко, поуплаши я, но как в същото време я увлече с тая си фантазия, с тая весела свобода и откровеност. Тя дори се срамуваше, че й се бе харесал дори със своята надменност, когато при споменаването за настойниците повдигна глава като турски жребец и каза: „Дори самите биржански Радживиловци не могат да се бъркат тук с никакво настойничество…“ Това не е някакъв женчо, а истински мъж! — казваше си девойката. — Войник, каквито дядко обичаше най-много… А и заслужава!
Така размишляваше девойката и я обхващаше ту от нищо непомътнено блаженство, ту безпокойство, но и това безпокойство беше някак приятно. После почна да се съблича, а в това време вратата изскърца и леля Кулвецувна влезе със свещ в ръка.
— Страшно дълго седяхте! — рече тя. — Не исках да преча на младите, та сами да се наприказвате най-напред. Той изглежда на възпитан кавалер. А на тебе как ти се стори?
Панна Александра не отговори веднага, само изтърча при леля си с боси вече крака, преметна ръце на шията й и като склони светлата си глава върху гърдите й, каза с гальовен глас:
— Леличко, ах, леличко!
— Охо! — измърмори старата панна и вдигна нагоре очите си и свещта.
Втора глава
Когато пан Анджей пристигна пред къщата в Любич, прозорците светеха и глъчката се носеше чак на двора. Щом чуха звънците, слугите изскочиха пред пруста, за да посрещнат господаря, понеже от другарите му знаеха, че ще пристигне. Те го приветстваха покорно, като му целуваха ръцете и прегръщаха краката. Старият домакин Зникис стоеше в пруста с хляб и сол и се кланяше доземи; всички се взираха с тревога и любопитство да видят как изглежда бъдещият господар. А той хвърли на подноса кесия с талери и попита за другарите си, учуден, че никой от тях не е излязъл да посрещне негова господарска милост.