Выбрать главу

— Толкова добре ли е уредено тук? — попита Кмичиц зарадван.

— И избата е отлична работа — запищя Рекуч. — Насмолени бурета и плесенясали дамаджани стоят в редици като строена хоронгва.

— Е, слава Богу! Да сядаме на трапезата!

— На трапезата! На трапезата!

Но едва седнаха и напълниха чашите, а Раницки скочи отново.

— За здравето на подкоможи Билевич!

— Глупак! — отвърна Кмичиц. — Как така? За здравето на покойник ли пиеш?

— Глупак! — повториха другите. — За здравето на стопанина!

— За ваше здраве!…

— За да ни бъде добре в тая къща!

Кмичиц хвърли неволно поглед по трапезарията и на почернялата от старост стена от листвениково дърво видя редица впити в него строги очи. Те гледаха от старите билевичовски портрети, които висяха ниско, на два лакътя от земята, понеже и стената беше ниска. Над портретите в дълга еднаква редица бяха закачени черепи на зубри, елени, лосове с корони от рога, някои вече почернели, изглежда, много стари, други лъскави от белота. И четирите стени бяха украсени с тях.

— Тук трябва да има добър лов, че виждам и дивеч колкото щеш! — каза Кмичиц.

— Ще отидем още утре или вдругиден. Трябва да опознаем и околността — отвърна Кокошински. — Щастлив си ти, Йендруш, че имаш къде да подслониш глава.

— Не като нас — простена Раницки.

— Да пийнем за утеха! — каза Рекуч.

— Не! Не за утеха! — отговори Кулвец-Хипоцентаурус, — а още веднъж за здравето на Йендруш, нашия скъп ротмистър! Той именно, ваша милост панове, ни подслони в своя Любич, нас, бедните изгнаници, без покрив над главата.

— Добре говори! — извикаха няколко гласа. — Кулвец не е толкова глупав, колкото изглежда.

— Тежка е нашата съдба! — пискаше Рекуч. — В теб е цялата ни надежда, че няма да ни изгониш нас, бедните, зад вратата.

— Недейте така! — обади се Кмичиц. — Което е мое, то е и ваше!

При тези думи всички станаха от местата си и започнаха да го прегръщат. Сълзи на разчувстваност течаха по тия сурови и пиянски лица.

— В тебе е цялата ни надежда, Йендруш! — викаше Кокошински. — На грахова слама ни дай да спим, но не ни гони!

— Недейте така! — повтаряше Кмичиц.

— Не ни пропъждай! И без това са ни пропъдили нас, шляхтичи, и то от прочути родове! — викаше жално Ухлик.

— По дяволите! Кой ви пъди? Яжте, пийте, спете, какво искате, дявол да го вземе?

— Не отричай, Йендруш — говореше Раницки, по чието лице се появиха петънца като върху кожата на рис, — не отричай, Йендруш, пропаднали сме до гуша…

Тук той заекна, допря пръст до челото си, сякаш напрягаше нещо ума си, и каза внезапно, като изгледа околните с овнешки очи:

— Освен ако щастието се промени!

Тогава всички изкрещяха в хор:

— Защо да не се промени!

— И ще платим за своето.

— И пак ще стигнем до богатства.

— И до достойнства!

— Бог ще благослови невинните. За нашето благополучие, ваша милост панове!

— За вашето здраве! — възкликна Кмичиц.

— Свети са думите ти, Йендруш! — отвърна Кокошински и му подаде тлъстите си бузи за целувка. — Дано даде Бог да ни потръгне!

Наздравиците започнаха да се редят, главите да димят. Всички приказваха един през друг и всеки слушаше само себе си, с изключение на пан Рекуч, който бе свел глава върху гърдите и дремеше. След малко Кокошински започна да пее: „Лен мънала на мънилото!“ Като видя това, пан Ухлик извади цафарата от пазвата си и се залови да акомпанира, а пан Раницки, голям фехтовчик, се дуелираше с гола ръка с невидим противник и повтаряше полугласно:

— Ти така, аз така! Ти фрас, аз прас! Раз! Два! Три! — Шах!

Грамадният Кулвец-Хипоцентаурус пулеше очи и се взираше някое време внимателно в Раницки, а накрай махна с ръка и каза:

— Не те бива! Размахвай колкото щеш, пак няма да издържиш пред Кмичиц на сабя.

— Пред него никой няма да издържи; но я се опитай ти!

— И с мене няма да спечелиш на пистолети.

— На дукат за един изстрел!

— На дукат! Но къде и в какво?

Раницки повлече поглед наоколо, накрай посочи черепите и викна:

— Между рогата! На дукат!

— На какво? — попита Кмичиц.

— Между рогата! На два дуката! На три! Дайте пистолети!

— Съгласен! — викна пан Анджей. — Нека бъде на три. Зенд, иди да донесеш пистолети!

Всички започнаха да викат все по-високо и да се пазарят помежду си; в това време Зенд излезе в пруста и след малко се върна с пистолети, торбичка с куршуми и рог с барут.

Раницки грабна пистолета.

— Пълен ли е? — попита той.

— Пълен!

— На три! На четири! На пет дуката! — крещеше пияният Кмичиц.

— Тихо! Няма да улучиш, няма!