— Но и аз не ти изредих всичко, не споменах и за военните следствия, две от които те чакат в стана.
— Не чакат мене, а вас, аз съм виновен само задето ви позволих да грабите гражданите. Но да оставим това. Затваряй си муцуната, Кокошко, и да не си писнал нищичко на Оленка нито за дуелите, нито особено за стрелбата по портретите и за момичетата. Разкрие ли се тази работа, ще хвърля вината върху вас. Аз вече казах на прислугата и на момичетата, че ако някой изтърве дори една думичка, ще заповядам да дерат фаши от кожата му.
— Накарай да те подковат, Йендруш, щом се плашиш така от момичето. Друг беше ти в Оршанско. Виждам вече, че ще ходиш под чехъл, а от това нищо добро не излиза. Един древен философ е казал: „Ако ти не настъпиш Кахна, Кахна тебе ще настъпи!“ Ти си позволил вече напълно да те хванат в примка.
— Глупав си, Кокошко! А що се отнася до Оленка, и ти ще пристъпваш от крак на крак, като я видиш, защото няма да намериш втора жена с такъв ум. Което е добро, тя ще го похвали веднага, а което е лошо, няма да изтърве да го укори, защото съди според добродетелите си и мярката й е готова в нея. Така я е възпитал покойният подкоможи. Речеш ли да проявиш пред нея кавалерска фантазия и да се похвалиш, че си погазил закона, после ще се срамуваш: тя веднага ще каже, че истинският гражданин не бива да прави това, понеже то е във вреда на отечеството… Така ще каже тя, а ти ще се почувстваш, като че ли някой те е зашлевил по муцуната и чак се чудиш, че сам не си разбрал това по-рано… Тю! Позор! Правихме страшни скандали, а сега трябва да се срамуваме пред добродетелта и невинността… Най-лошото бяха тия момичета!…
— Те никак не бяха най-лоши. Чувах, че шляхтянките по тия села са кръв и мляко и като че ли съвсем не се съпротивлявали.
— Кой ти каза това? — попита живо Кмичиц.
— Кой ще ми го каже? Кой, ако не Зенд! Вчера замина за Волмонтовиче, за да изпита пъстрия испански жребец; преминал само по пътя, но видял много синигерчета, защото се връщали от вечерня. „Мислех — казва, — че ще падна от коня, такива бяха пременени и хубави.“ А която погледнел, веднага му показвала всичките си зъби. И нищо чудно! Всички по-свестни мъже от шляхтата са отишли в Рошене и на синигерчетата им е тъжно сами.
Кмичиц бутна с пестник другаря си в хълбока:
— Някоя вечер ще отидем, нали, Кокошко, уж сме сбъркали пътя — а?
— А твоята репутация?
— О, дявол да го вземе! Затваряй си муцуната! Щом е така, вървете сами; или по-добре и вие се откажете! Това не би минало без шум, а аз искам да живея в мир с тукашната шляхта, защото покойният подкоможи я определил за опекун на Оленка.
— Ти каза това, но аз не можех да повярвам. Откъде му е хрумнала такава фамилиарност с тия дребосъци?
— Защото с тях ходел на война и още в Орша съм слушал от него да казва, че тия лауданци имат благородна кръв. Но да ти кажа истината, Кокошко, отначало и на мене ми беше странно това, то е все едно, че ги е сложил пазачи над мене.
— Ще трябва да им правиш мили очи и да им се кланяш доземи.
— Най-напред чумата ще ги изтръшка. Мълчи, че се разсърдих! Те ще ми се кланят и служат. Това е готова хоронгва, щом я повикам.
— Някой друг вече ще командва тази хоронгва. Зенд разправяше, че тук имало някакъв полковник между тях… Забравих името му… Володиовски или нещо такова? Той ги предвождал при Шклов. Разправя се, че се били добре, но ги изтрепали!
— И аз съм слушал за някой си Володиовски, славен войник… Но ето че Водокти вече се вижда.
— Хей, добре е на хората тук, в тази Жмудж, навсякъде отличен ред. Старецът трябва да е бил стопанин по призвание… И къщата, виждам, както трябва. Тук неприятелят по-рядко ги гори, та могат и да строят.
— Мисля, че тя още не може да знае за оная лудория в Любич — каза Кмичиц като че ли на себе си.
А после се обърна към другаря си:
— Слушай, Кокошко, на тебе казвам, а ти го повтори още веднъж на другите, че тук трябва да се държите прилично; позволи ли си някой каквото и да било своеволие, кълна се в Бога, ще го накълцам на кайма.
— Хайде де! Ех, че са те оседлали!
— Оседлали, неоседлали — не е твоя работа!
— Не ми гледай Маша, че тя не е ваша — каза флегматично Кокошински.
— Удряй с камшика! — викна Кмичиц на кочияша. Слугата, който бе възседнал сребристата мечка върху шията, завъртя камшика и изплющя много сръчно, другите кочияши последваха примера му и пристигнаха в имението всред плющения, бодро, весело, сякаш беше надбягване на Заговезни.
Като слязоха от шейните, най-напред влязоха в трема, огромен като хамбар, небелосан, а оттук пан Кмичиц ги поведе към трапезарията, окичена както в Любич с черепи на убити диви животни. Тук те се спряха и се загледаха внимателно и любопитно във вратата на съседната стая, от която щеше да се появи панна Александра. В това време, като имаха, изглежда, в ума си предупреждението на пан Кмичиц, разговаряха така тихо, сякаш се намираха в черква.