— Ти си красноречив — шепнеше пан Ухлик на Кокошински, — ти ще я поздравиш от името на всички ни.
— По пътя си редях речта — отговори пан Кокошински, — но не зная дали ще излезе достатъчно гладка, защото Йендруш ми пречеше да мисля.
— Стига да е с фантазия! Каквото ще стане, да стане! Ето, идва вече!…
Панна Александра наистина влезе и се поспря малко на прага, сякаш учудена от толкова многобройната компания, а и пан Кмичиц постоя някое време като вцепенен от възхищение поради нейната хубост, защото досега я беше виждал само вечер, а денем тя изглеждаше още по-прекрасна. Очите й имаха цвета на метличина, черните вежди над тях се открояваха като абанос от бялото чело, а светлата коса блестеше подобно на корона върху главата на кралица. Тя гледаше смело, без да свежда очи, като господарка, която посреща гости в къщата си, със светло лице, което се открояваше още по-ясно от черното й палтенце, гарнирано с кожи от хермелини. Тези побойници, свикнали с жени от друг тип, още не бяха виждали толкова сериозна й горда дама, затова стояха в редица като при парад на хоронгвата, тътреха крака и се кланяха също в редица, а пан Кмичиц излезе напред, целуна петнайсетина пъти ръката на девойката и каза:
— Докарах ти, скъпа моя, другарите си, с които бях през последната война.
— За мене е голяма чест — отвърна Билевичувна — да приема вкъщи такива достойни кавалери, за чиито добродетели и великолепни нрави вече съм слушала от пан хоронжия.
След тия думи тя хвана роклята си с връхчетата на пръстите и като я повдигна леко, направи реверанс с необикновена сериозност, а пан Кмичиц прехапа устни, но същевременно чак се изчерви, че неговото момиче говори толкова смело.
Достойните кавалери продължаваха да тътрузят крака и едновременно побутваха пан Кокошински.
— Хайде! Започвай!
Пан Кокошински направи крачка напред, покашля се и започна така:
— Ваша светлост панно подкоможанко…
— Ловчанко — поправи го Кмичиц.
— Ваша светлост панно ловчанко, а за нас многомилостива благодетелко! — повтори пан Яромир смутен. — Прости, ваша милост панно, че сбърках титлата ти…
— Това е невинна грешка — отговори панна Александра — и тя не излага такъв красноречив кавалер…
— Ваша светлост панно ловчанко благодетелко, а за нас многомилостива господарке!… Не зная какво повече би трябвало да хваля от името на целия Оршански край, дали необикновената хубост и добродетели на ваша милост, благодетелко, или неизразимото щастие на ротмистъра и наш другар, пан Кмичиц, защото дори да се бях издигнал под облаците, дори да бях достигнал самите облаци… самите, казвам, облаци…
— Я слизай най-сетне от облаците! — подвикна Кмичиц. При тия думи кавалерите прихнаха в общ силен смях, но изведнъж, припомнили си заповедта на Кмичиц, се хванаха с ръце за мустаците.
Пан Кокошински се смути до най-висока степен, изчерви се и каза:
— Приветствайте тогава сами, поганци, щом ме смущавате!
В този момент панна Александра отново хвана роклята си с връхчетата на пръстите.
— Аз не бих могла да се сравня по красноречие с ваша милост панове — каза тя, — но зная това, че съм недостойна за тия почести, които ми оказвате от името на целия Оршански край.
И отново направи реверанс с необикновена сериозност, а оршанските побойници се почувстваха някак неудобно пред лицето на тая изискана дама. Те се мъчеха да се покажат като добре възпитани хора, но това не им вървеше. Затова започнаха да си подръпват мустаците, да мънкат под нос, да слагат ръце върху сабите, докато Кмичиц каза:
— Пристигнахме тук като на коледна веселба с мисълта да вземем ваша милост и да те откараме през гората в Митруни, както се уговорихме вчера. Шейната е хубава, а и време Бог даде мразовито.
— Аз вече изпратих леля си Кулвецувна в Митруни, за да ни приготви обед. А сега почакайте малко, ваша милост панове, да се облека по-топличко.
След тия думи тя се обърна и излезе, а Кмичиц скочи към другарите си.
— Е какво, мили агънца? Не е ли княгиня?… Е какво, Кокошко? Ти казваше, че била ме оседлала, а защо ти стоеше пред нея като ученик?… Къде си виждал такава?
— Не трябваше да ми пречите, като говорех, макар да не отказвам, че не съм се надявал да говоря пред такава личност.
— Покойният подкоможи — каза Кмичиц — е прекарвал с нея повече в двора на княза воевода в Кейдани или у панство Хлебовичи, отколкото вкъщи и там тя се е научила на тези изискани маниери. А красотата й — какво?… Още не можете да си отворите устата!