— Мисля, че всеки миг може да си дойде — отвърна девойката. — Той ще се радва от цялата си душа, мои опекуни, защото много хубави неща е чул за вас и в миналото от дядко, и сега от мене.
— Стига да не рече да ни приеме така, както приел Домашевичи, когато отишли при него с вест за смъртта на полковника! — измърмори мрачно Юзва.
Девойката чу и веднага отвърна живо:
— Вие не се засягайте от това. Може би той не ги е приел както трябва, но вече призна тук грешката си. Трябва да имаме предвид, че се е връщал от война, а там е прекарал толкова мъки и неприятности! Не бива да се чудим на войника, макар и да се разфучи срещу някого, настроенията у тях са остри като саби.
Пакош Гащовт, който искаше да живее в съгласие с целия свят, кимна с ръка и каза:
— И ние не сме се чудили! Глиган ще се разфучи срещу глиган, когато го види внезапно, какво остава тогава за човек срещу човек! Ние ще отидем по стар обичай в Любич да се поклоним на пан Кмичиц, за да живее с нас и да ходи на война и из горите, както покойният пан подкоможи.
— А сега кажи, скъпа: хареса ли ти или не? — питаше Касиан Бутрим. — Наша длъжност е да питаме!…
— Да ви дава Бог здраве за грижите. Пан Кмичиц е истински кавалер, а и дори да съм видяла нещо лошо, не би било достойно за мене да говоря по това.
— Но нали нищо не си видяла, най-мила наша душице?
— Нищо! Освен това никой няма право да го съди тук, а пази боже да прояви някакво недоверие! По-добре да благодарим на Бога!
— За какво трябва да благодарим?! Когато има за какво, ще благодарим, а като няма, не ще благодарим — отговори мрачният Юзва, който като истински жмуджанин беше много предпазлив и предвидлив.
— А за сватбата говорихте ли? — попита отново Касиан. Оленка сведе очи.
— Пан Кмичиц иска колкото може по-бързо…
— Ами, да! Оставаше да не иска… — измърмори Юзва. — Да не е глупак! Та коя мечка не иска мед от кошер? Но защо да се бърза? Не е ли по-добре да видим какъв човек е? Отче Касиане, та кажете вече, каквото ви е на езика, не дремете като заек след пладне под буца пръст!
— Аз не дремя, ами мисля какво да кажа — отговори старецът. — Господ Иисус е рекъл така: „С каквато мярка мериш, с такава ще ти отмерят!“ Ние също не желаем злото на пан Кмичиц, стига и той да не ни го желае, което, дай Боже, амин!
— Стига да постъпва, както мислим, че трябва! — добави Юзва.
Билевичувна смръщи самурените си вежди и каза с известно високомерие:
— Помнете, ваша милост панове, че не слуга ще приемаме. Той ще бъде тук господар и всичко ще е по неговата воля, а не по нашата. Той ще трябва да ви замести и като настойници.
— Дето ще рече, ние вече няма защо да се бъркаме? — попита Юзва.
— Дето ще рече, трябва да му бъдете приятели, както той иска да бъде ваш приятел. Та той ще пази тук собствения си имот, а всеки управлява имота си, както му харесва. Не е ли вярно, отче Пакош?
— Така си е! — отговори пацунелският старец. А Юзва отново се обърна към стария Бутрим:
— Не дремете, отче Касиане!
— Аз не дремя, ами гледам в главата си.
— Тогава кажете какво виждате.
— Какво виждам ли? Ето какво виждам… Пан Кмичиц е от голям род, от висок произход, а ние сме дребосък! При това е славен воин; когато всички отпуснаха ръце, той сам се е съпротивлявал срещу неприятеля. Дай Боже колкото може повече такива хора. Но компанията му са негодници!… Пане съседе Пакош, какво чухте вие от Домашевичи? Че всички те са хора без чест, срещу които има и присъди от съда, и следствия, и оплаквания, и военни присъди. Това са синове на палачи! Страшни са били за неприятеля, но и за гражданството са страшни. Палели, грабели, вършели насилия! Ето какво са те! Ако бяха съсекли там някого или ударили, това и на добрия човек се случва, но те като че ли са живеели направо като татари и отдавна щяха да гният в затворите, ако не беше покровителството на пан Кмичиц, който е силен господар! Той ги обича и закриля, а те са се залепили за него като конски мухи. Сега са дошли тук и вече на всички е известно какви са хора. Още първия ден в Любич гърмели с пушки — и срещу кого? — срещу портретите на покойните Билевичи, а това пан Кмичиц не е трябвало да позволи, защото те са негови благодетели.
Оленка закри очите си с ръце.
— Това не може да бъде! Не може да бъде!
— Може, защото е било! Негова милост позволил да стрелят срещу тези, с които ще става роднина! А после въвлекли насила в стаята момичетата от имението за разврат!… Тю! Обида на Бога! Това у нас не е бивало!… Още първия ден започнали със стрелба и разврат! Първия ден!…