Тук старият Касиан се разсърди и почна да чука с тоягата си по пода; по лицето на Оленка бликнаха тъмни руменини, а Юзва се обади:
— А тази войска на пан Кмичиц, която остана в Упита, да не е по-добра? Каквито офицерите, такава и войската! Някакви хора отвлекли добитъка на пан Сологуб, казват, че били хора на пан Кмичиц; по пътя набили мейшаголските селяни, които карали смола. Кой? Пак те. Пан Сологуб отишъл при пан Хлебович, за да търси справедливост, а сега пък в Упита насилия! Всичко това е противно на Бога! Тук беше спокойно, както никъде, а сега пълни пушката за през нощта и стой на стража — и защо? Защото пан Кмичиц пристигнал с компанията си!
— Отче Юзва! Не говорете така! Не говорете! — викна Оленка.
— А как да говоря? Ако пан Кмичиц не е виновен, тогава защо държи такива хора, защо живее с тях? Ти, ваша милост панно, му кажи или да ги прогони, или да ги предаде на палача, че иначе няма да има мира. Де се е чуло да се стреля срещу портрети и да се развратничи открито? Ами че цялата околност само за това приказва!
— Какво да направя аз? — питаше Оленка. — Може би това са лоши хора, но той е воювал заедно с тях. Дали ще ги прогони по моя молба?
— Ако не ги прогони — измърмори Юзва тихо, — тогава и той е такъв!
Изведнъж кръвта в девойката започна да се бунтува против тези другари, побойници и комарджии.
— Най-сетне нека бъде така! Трябва да ги прогони! Нека избира между мене и тях! Ако е истина това, което казвате, а аз ще узная още днес дали е истина, няма да им простя нито стрелбата, нито разврата. Аз съм само и слабо сираче, те са въоръжена група, но няма да се уплаша…
— Ние ще ти помогнем! — каза Юзва.
— За Бога! — заговори Оленка и се увличаше все повече. — Нека си правят, каквото искат, но не тук, в Любич… Нека си бъдат, каквито искат, това е тяхна работа. Техните шии ще отговарят, но да не подсторват пан Кмичиц… към разврат… Срам! Позор!… Мислех, че това са несръчни войници, а виждам, че са недостойни предатели, които петнят и себе си, и него. Точно така! В очите им се виждаше злото, но аз, глупавата, не познах. Добре! Благодаря ви, отци, че ми отворихте очите за тия юди… Зная какво трябва да направя.
— Именно! Точно така! Така! — каза старият Касиан. — Добродетелта говори чрез тебе, а ние ще ти помогнем.
— Вие не обвинявайте пан Кмичиц, защото дори и да е сторил нещо срещу добрия ред, той е млад, а те го изкушават, те го надумват, те го подсторват към разврат с примера си и петнят с позор името му. Така е! Докато съм жива, няма да продължава това!
Гневът се надигаше все по-силен в сърцето на Оленка и озлоблението й срещу другарите на пан Кмичиц растеше, както расте болката в току-що нанесена рана. Защото и в нея беше наранено жестоко и собственото й женско самолюбие, и онова доверие, с което беше отдала на пан Анджей цялото си чисто чувство. Тя се срамуваше и за него, и за себе си и този вътрешен гняв и срам търсеше преди всичко виновните.
А шляхтата беше доволна, като виждаше дъщерята на своя полковник толкова сърдита и решена на война с оршанските негодници.
А тя продължаваше да говори с блеснали очи:
— Точно така! Те са виновни и трябва да се махат не само от Любич, но и от цялата околност.
— И ние също не обвиняваме пан Кмичиц, сърчице наше, — каза старият Касиан. — Ние знаем, че те го изкушават. Не със злоба и отрова срещу него сме дошли ние тук, а с жал, че държи такива нехранимайковци. Иначе, то се знае, че е млад, глупав. И пан староста Хлебович на младини беше глупав, а сега управлява всички ни.
— А кучето? — каза добродушният пацунелски старец с развълнуван глас. — Отидеш с младо куче на полето, а то, глупавото, вместо да тръгне подир дивеча, върти се, мършата му, около краката ти, лудува и те дърпа за полата.
Оленка искаше да каже нещо, но внезапно се обля със сълзи.
— Не плачи! — каза Юзва Бутрим.
— Не плачи, не плачи!… — повтаряха двамата старци.
И така я утешаваха, но не можаха да я утешат. След тяхното заминаване останаха грижа, безпокойство и сякаш чувство на обида и от тях, и от пан Анджей. Гордата девойка я болеше все по-дълбоко това, че беше принудена да го защитава, оправдава и обяснява. А тази компания! Малките ръчици на Оленка се стисваха при мисълта за тях. В очите й сякаш наяве се изправяха лицата на пан Кокошински, Ухлик, Зенд, Кулвец-Хипоцентаурус и другите — и забеляза в тях онова, което не беше видяла по-рано: че това бяха безочливи лица, върху които шутовщината, развратът и престъплението — всички заедно бяха сложили своя отпечатък. Чуждото на Оленка чувство на омраза започна да я овладява като парлив огън.
Но при тази душевна тревога с всяка минута растеше и чувството на обида от пан Кмичиц.