Выбрать главу

— Срам! Гнусота! — шепнеше си момичето с побледняла уста. — Всяка вечер се е връщал от мене при слугинчетата!…

И се чувстваше самата тя унизена. Непоносимото бреме спираше дъха й в гърдите.

Навън се смрачаваше. Панна Александра се разхождаше из стаята с бърза крачка, а в душата й кипеше непрекъснато. Не беше тя натура, способна да понася ударите на съдбата и да не се брани от тях. Рицарска кръв течеше в тази девойка. Тя би искала веднага да започне борба с тази шайка от зли духове — веднага! Но какво й остава!… Нищо! Само сълзи и молба към пан Анджей да разгони тия свои другари, които го позорят. Но ако не пожелае да стори това?…

— Ако не пожелае…

Тя не смееше още да мисли такова нещо.

Размишленията на девойката прекъсна слугата, който внесе наръч хвойнови дърва за камината и като ги хвърли при огнището, започна да изравя въглените изпод старата пепел. Внезапно решение хрумна в главата на Оленка.

— Костек! — каза тя. — Ще се качиш веднага на кон и ще отидеш в Любич. Ако господарят вече се е върнал, помоли го да дойде тук, а ако го няма, нека домакинът, старият Зникис, да се качи с тебе и веднага да дойде при мене. Бързо!

Момчето хвърли шепа борина върху въглените, покри ги с цепеници от суха хвойна и се затече към вратата.

Светли пламъци започнаха да фучат и да се вият в камината. На Оленка веднага й стана малко по-леко на душата.

„Може би Господ-Бог ще отмени това! — помисли си тя. — А може и да не е било толкова зле, колкото го представиха опекуните… Ще видим!…“

И след малко мина в стаята за прислугата, за да седи там според вековния обичай на Билевичи заедно със слугите, да надзирава предачките, да пее заедно с всички набожни песни.

След два часа Костек влезе премръзнал.

— Зникис е в трема! — каза той. — Господаря още го няма в Любич.

Девойката скочи живо. В трема домакинът й се поклони доземи.

— Как си със здравето, светлейша господарке!… Дай Боже всичко най-хубаво!

Преминаха в трапезарията; Зникис застана при вратата.

— Какво ново у вас? — попита девойката. Селянинът махна с ръка.

— Ами, господаря го няма…

— Зная, че е в Упита. Но вкъщи какво става?

— Ами!…

— Слушай, Зникис, говори смело, косъм от главата ти няма да падне. Казват, че господарят бил добър, само че другарите му били лудетини.

— Да бяха то лудетини, светлейша господарке!

— Говори откровено.

— Ама, господарке, като нямам право… страх ме е… Забраниха ми.

— Кой ти забрани?

— Господарят…

— Така ли?! — каза Оленка.

Настана кратко мълчание. Тя се разхождаше бързо по стаята със стиснати устни и сбръчкани вежди, а той я следваше с очи.

Внезапно Оленка застана пред него.

— Ти чий си?

— Билевичувски. Аз съм от Водокти, а не от Любич.

— Повече няма да се върнеш в Любич… ще останеш тук. Сега ти заповядвам да кажеш всичко, което знаеш!

Селянинът, както стоеше на прага, така се хвърли на колене.

— Светлейша господарке, аз не искам да се връщам там, там е като на страшния съд!… Това са, господарке, разбойници и развратници, там човек не е сигурен нито за деня, нито за часа си.

Билевичувна се завъртя на място, сякаш улучена от стрела. Тя побледня силно, но попита спокойно:

— Вярно ли е, че са стреляли в стаята по портретите?

— Как да не са стреляли! И момичетата влачеха по стаите, и всеки ден все същият разврат. В селото плач, в имението Содом и Гомор! Говедата отиват на трапезата, овните на трапезата!… Хората угнетени… Вчера разчекнаха невинно коняря.

— И коняря разчекнаха?

— Ами да! А най-голямото зло правят на момичетата. Вече не им стигат тези от имението, ами и по селото ловят…

Отново настана кратко мълчание. Гореща руменина бликна по лицето на девойката и вече не изчезваше.

— Кога очакват там да се завърне господарят?…

— Те, господарке, не знаят, само чух, като приказваха помежду си, че утре ще трябва цялата компания да замине за Упита. Поръчаха конете да бъдат готови. Ще се отбият тук да те молят за слуги и барут, понеже там можело да им дотрябва.

— Ще се отбият тук?… Това е добре. Сега, Зникис, върви в кухнята. Няма да се връщаш вече в Любич.

— Да ти даде Бог здраве и щастие!…

Панна Александра знаеше какво иска, но знаеше също и как трябва да постъпи.

На другия ден беше неделя. Рано сутринта, преди дамите от Водокти да отидат на черква, пристигнаха пановете Кокошински, Ухлик, Кулвец-Хипоцентаурус, Раницки, Рекуч и Зенд, а подир тях любичките слуги, въоръжени и на коне, защото другарите на Кмичиц бяха решили да му отидат на помощ в Упита.

Оленка излезе да ги посрещне спокойна и надменна, съвсем не оная Оленка, която ги бе посрещнала за пръв път преди няколко дни: тя едва кимна с глава в отговор на ниските им поклони, но те мислеха, че отсъствието на пан Кмичиц я прави толкова предпазлива, и не разбраха нищо.