С изключение на Рекуч, върху когото не тежеше човешка кръв, другарите на Кмичиц подсторваха младия си командир още повече да отпуска юздите на буйната си натура.
Такава беше войската на Кмичиц.
А сега той беше взел от Упита тая си сган, за да я прати в Кейдани. И когато се спряха пред имението във Водокти, панна Александра чак се ужаси, като ги видя през прозореца; толкова много приличаха на разбойници. Всеки беше различно въоръжен: едни с взети от неприятеля шлемове, други с казашки калпаци, кожени гугли, качулки, някои с избелели дълги наметала, други с кожуси, с пушки, копия, лъкове и алебарди, възседнали мършави, опършивели коне, с полски, московски и турски сбруи. И Оленка се успокои едва тогава, когато пан Анджей се втурна в стаята напет и весел както винаги и веднага се залепи за ръката й безкрайно оживен.
А тя, при все че преди това бе решила да го посрещне сериозно и хладно, не можа да овладее радостта си, предизвикана от идването му. А може би и женската хитрост изигра известна роля в това, понеже тя трябваше да каже на пан Анджей, че е посочила вратата на компанията му, та затова искаше най-напред да го спечели на своя страна. Освен това той я приветстваше толкова искрено, с толкова любов, че остатъците от огорчение в нея се стопиха като сняг край огън.
„Обича ме! Няма никакво съмнение!“ — помисли тя. А той казваше:
— Така закопнях вече, та бях готов цяла Упита да изгоря, само да долетя по-скоро при тебе. Дано от студ да пукнат там тия жълтогащници!
— И аз се тревожех да не се стигне там до битка. Слава Богу, че ваша милост се върна.
— Ами! Каква ти битка! Войниците започнали да натискат жълтогащниците…
— Но ти ги успокои, ваша милост, нали?
— Ей сега ще ти разкажа всичко как стана, съкровището ми, само да поседна, че много се уморих. Ех, топло е тук, хубаво е в това Водокти като в рая. Човек е готов да седи тук цял век, да гледа тия чудни очи и никъде да не ходи… Но и да пийне човек нещо топло, също няма да е лошо, че навън е страхотен мраз.
— Веднага ще поръчам да ти сгреят, ваша милост, вино с яйца и сама ще го донеса.
— Дай и на моите обесници някое буренце с водка и поръчай да ги пуснат в обора, та да се постоплят от парата на добитъка. Дрехите им са тънки и са измръзнали здравата.
— За нищо няма да се поскъпя, нали са войници на ваша милост.
При тия думи тя се усмихна така, че в очите на Кмичиц чак светна, и се измъкна тихо като котка, за да нареди на прислугата всичко, което трябва.
Кмичиц се разхождаше из стаята, гладеше си косата, засукваше младите си мустаци и се чудеше как да й разкаже какво се бе случило в Упита.
— Трябва да й призная истината — мърмореше той под нос, — няма друг изход, при все че другарите ще има да се смеят, че тук вече ме водят за носа…
И отново почна да се разхожда, и отново натискаше косата върху челото си, накрай загуби търпение, че момичето толкова много се забави.
В това време слугата внесе светлина, поклони се до пояс и излезе, а веднага след него влезе прелестната домакиня и сама носеше с две ръце лъскав калаен поднос, а върху него канче, от което излизаше ароматна пара от стопленото унгарско вино, и стъклена чаша с герба на Кмичицови. Старият Билевич я бе получил на времето си от бащата на пан Анджей, когато му бе ходил на гости.
Като видя девойката, пан Анджей скочи към нея.
— Хей! — извика той. — И двете ти ръце са заети, няма да ми се измъкнеш!
И се наведе пред подноса, но тя отдръпна светлата си главица, защищавана само от изпаренията, които излизаха от канчето.
— Изменник! Остави ме на мира, ваша милост, че ще изтърва виното…
Но той не се уплаши от заплахата, а викна:
— Кълна се в Бога на небето, че умът ми може да се побърка от такива деликатеси!
— Той отдавна ти се е побъркал, ваша милост… Сядай, сядай!
Кмичиц седна послушно, а тя му наля греяно вино в чашата.
— Казвай сега как съди виновните в Упита.
— В Упита? Като Соломон.
— Е, слава Богу!… Много бих желала всички по тия места да те смятат, ваша милост, за уравновесен и справедлив човек. Та какво стана там?
Кмичиц си пийна добре от виното, въздъхна и каза:
— Ще трябва да започна отначало. Беше така: жълтогащниците заедно с кмета си претендираха да им се дадат писмени нареждания за плащане на провизиите, подписани от великия хетман или от пана подскарби. „Ваша милост панове (казвали на войниците), вие сте доброволци и не можете да вземате насила. Квартири ще ви дадем безплатно, но провизии ще получите тогава, когато се види, че ще ни бъдат заплатени.“