— Имали ли са право или не?
— Право според закона са имали, но войниците имали саби, а по стар обичай, който има сабя, той е винаги по-прав. И тогава те казват на жълтогащниците: „Ей сега ще напишем нарежданията върху вашата кожа!“ И веднага се вдигнала врява. Кметът и жълтогащниците се барикадирали по улиците, а моите — срещу тях; не минало без стрелба. Горките ми войници запалили за страх няколко плевни, а и успокоили няколко жълтогащници…
— Как така успокоили?
— Когото фрасне сабя по чутурата, става спокоен като питомно зайче.
— За Бога, ами че това е убийство!
— Тъкмо затова отидох. Войниците веднага дотичаха при мене да се оплакват от трудностите, при които живеят, и че ги преследват невинно. „Стомасите ни са празни — казваха, — какво да правим?“ Заповядах на кмета да ми се представи. Той се колеба дълго, но най-после дойде с още трима други. И като почнаха да плачат: „Нека да не дават писмени заповеди за плащане — казват, — но защо бият, защо палят града? И с добра дума бихме дали ядене и пиене, но те искаха сланина, медовина, разни лакомства, а ние самите сме бедни хора, нямаме такива неща. Ние ще се браним със закона, а ваша милост ще отговаряш пред съда заради войниците си.“
— Бог ще благослови ваша милост — извика Оленка, — ако си постъпил справедливо!
— Ако съм постъпил?…
Тук пан Анджей направи гримаса като студент, който трябва да признае вината си, и започна да смъква косата си върху челото.
— Царице моя! — викна той най-после с жален глас. — Съкровище мое!… Не ми се сърди…
— Какво си направил пак, ваша милост? — попита Оленка неспокойно.
— Заповядах да ударят по сто камшика на кмета и съветниците! — издекламира на един дъх пан Анджей.
Оленка не отговори нищо, само облегна ръце върху коленете си, сведе глава на гърдите и потъна в мълчание.
— Отрежи ми главата — викаше Кмичиц, — но не се сърди!… Още не съм признал всичко…
— Още ли? — простена девойката.
— Защото те после изпратили за помощ в Поневеж. Дойдоха сто глупави слуги с офицери. Тях подплаших, а офицерите… за Бога, не се сърди!… заповядах да подгонят голи по снега с камшици, както бях направил веднъж с пан Тумграт в Оршанско…
Билевичувна повдигна глава; строгите й очи горяха от гняв, а бузите й се покриха с пурпур.
— Ти, ваша милост, нямаш нито срам, нито съвест! — каза тя.
Кмичиц я погледна учуден, млъкна за малко, после попита с променен глас:
— Истината ли казваш или се преструваш?
— Истината казвам; това е постъпка, достойна за разбойник, а не за рицар!… Истината казвам, защото репутацията на ваша милост ми тежи на сърцето, защото ме е срам, че едва си дошъл и вече цялото население тук те смята за насилник и те сочи с пръст!…
— Какво ме интересува вашето население! Едно куче десет къщи пази и пак няма много работа.
— Но никой от тая бедна шляхта не е обявен с присъда за безчестник, на никого името не е опозорено. Съдът няма да преследва тук никого освен ваша милост.
— О, нека не те боли глава от това. В нашата Жечпосполита си е господар всеки, който има сабя в ръка и успее да събере някакъв отряд около себе си. Какво ще ми сторят? От кого да ме е страх тук?
— Щом ваша милост не се страхуваш от никого, знай тогава, че аз се боя от Божия гняв… и от хорските сълзи и нещастия се боя! А позора не искам да деля с никого; при все че съм слаба жена, честта на името ми е може би по-мила, отколкото на мнозина, които се представят за рицари.
— За Бога, не ме плаши с отказ, че още не ме познаваш…
— О, вярвам, че и дядо ми не е познавал ваша милост!
Очите на Кмичиц започнаха да сипят искри, но и у нея се разигра билевичовската кръв.
— Хвърляй се, ваша милост, скърцай със зъби! — продължи тя смело. — Аз няма да се уплаша, при все че съм сама, а ваша милост разполагаш с цяла хоронгва разбойници; моята невинност ме пази!… Не зная ли, мислиш, че в Любич сте стреляли в портретите и че влачите момичетата за разпътство?… Ти не ме познаваш, ваша милост, ако смяташ, че ще мълча покорно. Аз искам от ваша милост честност и никакво завещание няма да ми попречи да искам това… Напротив, волята на дядо ми е да стана жена само на честен човек…
Кмичиц, изглежда, се засрами от тия истории в Любич, защото наведе глава и попита вече с по-тих глас:
— Кой ти каза за това стреляне?