— Цялата шляхта от околността го говори.
— Ще им платя аз на тия сивковци, изменници за тяхното доброжелателство — отвърна Кмичиц мрачно. — Но това стана в пияно състояние… в компания… защото войниците, като добият настроение, не могат да се въздържат. А колкото за момичетата, аз не съм ги влачил.
— Зная, че ония безсрамници, ония разбойници подсторват ваша милост за всичко…
— Това не са разбойници, те са мои офицери…
— Тия офицери на ваша милост аз натирих от къщата си!
Оленка очакваше, че той ще избухне, а вместо това с най-голяма почуда забеляза, че вестта за прогонването на другарите му не направи никакво впечатление на Кмичиц, дори напротив — сякаш му поправи настроението.
— Натири ги, а? — попита той.
— Да.
— И те си отидоха?
— Да.
— За Бога, ти имаш рицарска фантазия! Страшно ми харесва това, защото е опасно да се закача човек с такива хора. Един човек ли вече е заплатил тежко за това? Но и те знаят да слушат Кмичиц!… Виждаш ли! Отишли си смирено като агънца — виждаш ли! А защо? Защото се страхуват от мене!
Тук пан Анджей погледна наперено Оленка и започна да суче мустак; но тя се разсърди докрай от това непостоянство в настроенията и от ненавременното му самохвалство, та каза високомерно и подчертано:
— Ти, ваша милост, трябва да избереш между мене и тях, другояче не може да бъде!
Кмичиц, изглежда, не забелязваше решителността, с която говореше Оленка, та отговори небрежно, почти весело:
— Та защо трябва да избирам, когато аз имам и тебе, имам и тях! Ти, ваша милост панно, можеш да правиш, каквото искаш във Водокти; но щом моите другари не са ти сторили нищо лошо и не са си позволили никакво своеволие, за какво ще трябва да ги гоня? Ти, ваша милост панно, не разбираш какво значи да служиш под едно знаме и заедно да участваш във войната… Никакво роднинство не свързва така, както съвместната военна служба.
Трябва да знаеш, че те са спасявали хиляди пъти живота ми, както и аз техния; а тъй като сега са без покрив над главата, понеже ги преследва законът, още повече трябва да им дам убежище. Всички те са шляхтичи и от големи родове, с изключение на Зенд, който е от неизвестен произход, но такъв укротител на коне няма да намериш в цяла Полша. Освен това, ако ваша милост го беше чула как умее да имитира разни животни и птици, сама щеше да го обикнеш.
Тук пан Анджей се засмя, сякаш никаква сръдня, никакво недоразумение не беше имало никога между тях, а тя чак закърши ръце, като виждаше как тази буйна глава се измъква от ръцете й. Всичко онова, което му бе говорила за общественото мнение, за необходимостта да стане солиден човек, за безчестието, се плъзваше по него като тъпа стрела по броня. Непробудената съвест на тоя войник не можеше да почувства възмущението й от всяка несправедливост, от всяка безобразна лудория. Как да стигне до него, как да му заговори убедително?
— Нека бъде волята Божия! — каза тя най-после. — Щом се отказваш от мене, ваша милост, тогава върви по своя път! Бог ще бди над сирачето!
— Аз да се отказвам от тебе? — попита Кмичиц крайно изумен.
— Да, разбира се! Ако не с думи, то с постъпките си; а ако ти не се отказваш от мене, аз се отказвам от тебе… Защото няма да се оженя за човек, върху когото тежат човешки сълзи и човешка кръв, когото сочат с пръст, когото наричат скитник, разбойник и го смятат за изменник!
— За какъв изменник?… Не ме докарвай до лудост, че да сторя нещо, за което после бих съжалявал. Нека ме гръм удари, нека дяволи ми дерат кожата, ако съм изменник аз, който се изправих да браня отечеството, когато всички отпуснаха ръце!
— Ти, ваша милост, се изправяш да го браниш, а вършиш онова, което прави и неприятелят, защото го мачкаш, защото изтезаваш хората в него, защото не се съобразяваш нито с Божия, нито с човешкия закон. Не! Дори да ми се разкъса сърцето, не искам да те имам такъв, не искам!…
— Не ми приказвай за отказ, че ще побеснея! Спасявайте ме, ангели! Ако не ме искаш доброволно, пак ще те взема, дори цялата паплач от селата тук, дори самите Радживиловци, самият крал и всички дяволи да пазят с рогата си достъпа до тебе, дори ако трябва да продам душата си на сатаната…
— Не викай злите духове, че ще те чуят? — възкликна Оленка и протегна пред себе си ръце.
— Какво искаш от мене?
— Бъди честен!…
Двамата млъкнаха и настана тишина. Чуваше се само сумтенето на пан Анджей. Последните думи на Оленка обаче разкъсаха бронята, която покриваше съвестта му. Той се чувстваше унизен. Не знаеше какво да й отговори, как да се защитава. После започна да се разхожда с бързи крачки по стаята; тя седеше неподвижна. Над тях се беше надвесило несъгласието, раздразнението и мъката. Беше им тежко заедно и това дълго мълчание им ставаше все по-непоносимо.