Кмичиц отиде мълчаливо до масата, сложи светилника на нея — самият той седна на един стол и започна да си опипва лицето с ръце като човек, който се е събудил от сън, но не знае дали вече е буден или още вижда картини от сън пред очите си.
После отново погледна телата, които лежаха в мрака. Студена пот изби на челото му, косата му настръхна и изведнъж той викна толкова страшно, че дори стъклата на прозорците затрепераха:
— Всичко живо, ставай!
Войниците, които се настаняваха в стаята за прислугата, чуха вика му и тичешком се втурнаха в стаята. Кмичиц им посочи с ръка труповете край стената.
— Убити! Убити! — повтаряше той с хриплив глас.
Войниците се спуснаха да гледат; някои дотичаха със запалени борини и започнаха да светят в очите на мъртвите. След първия миг на изумление се вдигна глъчка и бъркотия. Дотичаха и тия, които си бяха вече легнали в конюшните и оборите. Цялата къща светна, зашумя от хора и всред тая бъркотия, викове и въпроси само убитите лежаха край стената невъзмутимо и тихо, равнодушни към всичко и — противно на натурата си — спокойни. Душите им бяха излезли, а телата им не можеха да се събудят нито от тръби за бой, нито от звъна на чаши при пир.
В това време всред войнишката гълчава все повече вземаха връх възгласите на заплаха и ярост. Кмичиц, който досега беше като замаян, скочи внезапно и викна:
— На конете!…
Всичко живо тръгна към вратата. Не мина половин час и повече от сто конници се носеха презглава по широкия снежен път, а начело летеше пан Анджей, без фуражка, с гола сабя в ръка, сякаш овладян от злия дух. В нощната тишина се чуваха диви възгласи:
— Бий! Убивай!…
Месецът тъкмо бе достигнал зенита си в своя небесен път, когато изведнъж блясъкът му започна да се смесва и слива с червената светлина, която излизаше сякаш изпод земята; малко по малко небето ставаше все по-червено и човек би помислил, че изгрява зората, докато най-сетне червено кърваво сияние обля цялата околност. Море от огън бушуваше над грамадното шляхтишко село на Бутримите, а дивите войници на Кмичиц всред дим, пожар и искри, които избухваха като стълбове нагоре, избиваха до крак ужасеното и изгубило ума и дума население…
Жителите на съседните шляхтишки селища се събудиха от сън. Големи и малки групи от Димните Гошчевичи, Стакяни, Гащовти и Домашевичи се събираха по пътищата, пред къщите и като гледаха към пожара, предаваха от уста на уста тревожни вести: „Навярно неприятел е нахлул и опожарява Бутримите… Това не е обикновен пожар!“
Пушечните гърмежи, които се чуваха от време на време в далечината, потвърждаваха тия предположения.
— Да им отидем на помощ! — викаха по-смелите. — Не бива да оставим да гинат братята ни…
И докато възрастните говореха така, младите, които поради зимната вършитба не бяха отишли в Рошене, възсядаха конете. В Кракинов и Упита забиха черковните камбани.
Във Водокти тихо почукване на вратата събуди панна Александра.
— Оленко, ставай! — викаше панна Франчишка Кулвецувна.
— Влез, леличко! Какво става там?
— Волмонтовиче гори!
— В името на Отца и Сина, и Светия Дух!
— Чак тук се чуват гърмежи, там има битка! Боже, смили се над нас!
Оленка викна страшно, после скочи от леглото и започна да се облича бързо. Тялото й трепереше като при треска. Само тя се досети веднага какъв неприятел е нападнал нещастните Бутрими.
След малко жените от цялата къща се втурнаха разбудени с плач и ридание. Оленка падна на колене пред иконата, те последваха примера й и всички започнаха да произнасят високо молитва за умиращи.
Бяха едва на половината, когато силно чукане разтърси вратата на трема. Жените скочиха на крака, вик на уплаха се изтръгна от гърдите им:
— Не отваряйте! Не отваряйте!
Чукането се повтори с удвоена сила, човек би казал, че вратата ще изскочи от пантите си. В това време между струпалите се жени се втурна слугата Костек.
— Господарке! — викаше той. — Някакъв човек чука; да отворя ли или не?
— Сам ли е?
— Сам.
— Върви, отвори!
Слугата скочи, а тя грабна свещ и мина в трапезарията, последвана от панна Франчишка и всички предачки.
Едва успя да сложи свещта на масата, когато в трема се чу звънът на железните скоби, скърцането на отваряната врата и пред очите на жените се появи пан Кмичиц, страшен, чер от дим, кървав, задъхан и с обезумели очи.
— Конят ми падна при гората! — викна той. — Преследват ме!…
Панна Александра впи в него очи.
— Ваша милост ли подпали Волмонтовиче?
— Аз!… Аз!…
Той искаше да каже още нещо, но изведнъж откъм пътя и гората се чуха далечни викове и тропот на коне, който се приближаваше с необикновена скорост.