Така говореше умната девойка със здрав разум, а те славеха нейната мъдрост, без да му мислят, че отлагането може да се окаже и в полза на пан Анджей или най-малко, че му запазва живота. Може би Оленка искаше именно да осигури този нещастен живот пред някаква внезапна случка. Но шляхтата я послуша, защото от стари, прастари времена беше свикнала да смята за евангелие всичко, което излиза от устата на Билевичи; и Любич се запази непокътнат — а пан Анджей, ако се покажеше, би могъл да остане засега спокойно в Любич.
Но той не се показа. Вместо това месец и половина по-късно при девойката дойде пратеник с писмо, някакъв чужд, никому непознат човек. Писмото беше от Кмичиц и в него бе писано следното:
„От сърце любима, най-скъпа, непрежалима Оленка! Присъщо е на всяко творение и особено на човека, дори на най-лошия, да отмъщава за неправдите към него и ако някой му стори зло, тогава той е готов да му плати със същото. И ако аз изпосякох тази корава шляхта, Бог вижда, че това стана не поради някаква жестокост, а понеже — въпреки божието и човешкото право — избиха моите другари, без да вземат под внимание тяхната младост и висок произход, избиха ги така, както не би ги сполетяло никъде, нито дори у казаците или татарите. Не ще отричам, че ме овладя почти свръхчовешки гняв, но кой би се чудил на гняв, който води началото си от пролятата приятелска кръв? Духовете на покойните Кокошински, Раницки, Ухлик, Рекуч, Кулвец и Зенд, в разцвета на своята възраст и слава невинно съсечени, въоръжиха ръката ми тъкмо тогава, когато — кълна се в Бога — замислях да живея само в съгласие и дружба с цялата лауданска шляхта, тъй като исках да променя целия си живот в съгласие с твоите сладки съвети. Когато слушаш оплакванията срещу мене, не отхвърляй и моята защита и отсъди справедливо. Сега на мене ми е жал за тия хора от шляхтишкото селище, защото може да са пострадали и невинни, но когато войникът отмъщава за братска кръв, той не може да различи невинните от виновните и никого не щади. По-добре да не беше ставало това, което ме изложи в твоите очи. За чужди грехове и вини, за справедливия си гняв аз съм подложен на най-тежко за мене покаяние, защото, като те загубих, в отчаяние спя и в отчаяние се будя, без да мога да забравя нито тебе, нито любовта. Нека ме осъдят съдилищата мене, нещастия, нека сеймовете потвърдят присъдите. Нека разтръбят присъдата ми, нека ме лишат от чест и права, нека земята се разтвори под краката ми — всичко ще понеса, всичко ще претърпя, само ти, за Бога, не ме изхвърляй от сърцето си. Ще направя всичко, каквото поискат, ще дам Любич, след оттеглянето на неприятеля ще дам и оршанските си имоти; имам закопани в горите рубли, взети като плячка, и тях нека вземат, стига да ми кажеш, че ще ми останеш вярна, както ти заповядва от оня свят покойният ти дядо. Ти ми спаси живота, спаси сега и душата ми, дай ми възможност да изкупя извършеното зло, позволи ми да променя живота си, защото виждам вече, че ако ме напуснеш, и Господ-Бог ще ме напусне, а отчаянието ще ме тласне към още по-лоши дела…“
Кой може да отгатне колко милостиви гласове се надигнаха в душата на Оленка в защита на пан Анджей, кой би могъл да ги запише! Любовта е като горска семка, лети бързо с вятъра, но когато порасне като дърво в сърцето, навярно само със сърцето може да бъде изтръгнато. Билевичувна беше от ония, които силно обичат с честното си сърце, та със сълзи обля това писмо на Кмичиц. Но тя не можеше от първа дума да забрави всичко, всичко да прости. Разкаянието на Кмичиц навярно беше искрено, но душата му беше останала дива, а невъздържаната му натура едва ли се беше променила толкова много поради случилото се, та да може без страх да се мисли за бъдещето. Не думи, а дела се искаха в бъдеще от страна на пан Анджей. Пък и как би могла да каже тя на човек, който бе окървавил цялата околност, чието име никой от двата бряга на Лауда не изричаше без проклятие: „Ела! Заради труповете, пожарищата, кръвта и човешките сълзи ти давам своята любов и своята ръка.“
Ето защо тя му отговори другояче:
„Както казах на ваша милост, че не искам да те познавам и виждам, така ще държа и по-нататък, дори ако трябва да ми се разкъса сърцето. Злочестините, които нанесе ваша милост на хората тук, не се заплащат нито с богатство, нито с пари, защото умрелите не могат да бъдат възкресени. И не богатството си загуби ваша милост, а славата. Нека ти прости тази шляхта, която ваша милост изгори и изби, тогава ще ти простя и аз; нека те приеме тя, тогава ще те приема и аз; нека тя да се застъпи първа за тебе, тогава аз ще изслушам застъпничеството й. А понеже това никога не може да стане, търси, ваша милост, някъде другаде щастието си и най-напред Божията, не човешката прошка, защото Божията ти е по-необходима…“