И често пъти се стигаше до боеве между привържениците на двете страни, уж без знанието на главните съперници, а съперниците изпращаха един срещу друг оплаквания във Варшава, враждите им се отразяваха и в сеймовете, а на място се ширеше произвол и осигуряваше безнаказаност, защото такъв като Кмичиц можеше да бъде сигурен в покровителството на един от тия могъщи противници, щом застанеше на негова страна срещу другия.
В това време неприятелят вървеше напред свободно, без да среща никаква съпротива, като само тук-таме се сблъскваше със замъците.
При тия обстоятелства всички в Лауданския край трябваше да живеят нащрек и с оръжие в ръка, особено защото хетманите не бяха наблизо, тъй като и двамата се разправяха с неприятелските войски, наистина без да могат да постигнат нещо особено, но поне с партизански действия да ги тревожат и да спират достъпа им в свободните още воеводства. Отделно и Павел Сапеха оказваше съпротива и печелеше слава. Януш Радживил, прославен воин, чието име беше страшно за неприятеля чак до загубата при Шклов, дори нанесе няколко по-значителни удара. Гошевски ту се биеше, ту с преговори се опитваше да спре напора; двамата предводители изтегляха войски от зимните квартири и откъдето можеха, като знаеха, че с идването на пролетта войната ще пламне отново, но войските бяха малко, държавното съкровище празно, а от заетите вече воеводства не можеше да се събира народно опълчение, защото неприятелят пречеше. „За това трябваше да се помисли преди боя при Шклов — казваха привържениците на Гошевски, — сега е късно.“ И наистина беше късно. Коронни войски не можеха да дойдат на помощ, тъй като всички бяха в Украйна и водеха тежки боеве срещу Хмелницки, Шереметиев и Бутурлин.
Само вестите за героичните боеве, които идваха от Украйна, за превзетите градове, за небивалите походи подкрепяха донякъде потиснатите сърца и насърчаваха към отбрана. Носеха се също с шумна слава имената на коронните хетмани, а наред с тях и името на пан Стефан Чарнецки се чуваше все по-често от устата на хората, но славата не можеше да замести нито войската, нито помощта и литовските хетмани отстъпваха постепенно, без да престават да се карат помежду си по пътя.
Най-сетне Радживил спря в Жмудж. Заедно с него се върна и временното спокойствие в лауданската земя. Само калвинистите, добили смелост поради близостта на началника си, започнаха да вдигат глави из градовете, да своеволничат и да нападат черквите, но вождовете на различни доброволчески и неизвестно чии партизански групи, които под знамето на Радживил, Гошевски или на Сапехите грабеха страната, се изпокриха в горите, разпуснаха нехранимайковците си и успокоени, хората си отдъхнаха.
А понеже от съмнението лесно се преминава към надежда, изведнъж по-добър дух зацари в Лауда. Панна Александра си седеше спокойно във Водокти. Пан Володиовски, който продължаваше да живее в Пацунеле и тъкмо сега бе започнал постепенно да оздравява, разпространяваше вести, че напролет кралят ще дойде с наемни хоронгви и тогава войната изведнъж ще вземе друг обрат. Подкрепената с надежда шляхта започна да излиза на полето с плугове. Снеговете също се разтопиха и по брезовите клонки се появиха първите леторасли. Лауда се разля широко. По-ясно небе светеше над околността. По-висок дух овладяваше хората.
Изведнъж се случи нещо, което отново смути лауданската тишина, откъсна ръцете от лемежите и не позволи на сабите да се покрият с червена ръжда.
Седма глава
Както се каза, пан Володиовски, стар и славен воин, макар и млад човек, живееше временно в Пацунеле у Пакош Гащовт, пацунелски патриарх, който се славеше като най-богат човек между цялата дребна лауданска шляхта. Трите си дъщери, които бе оженил за Бутрими, той бе дарил щедро с много сребро, като на всяка даде по сто талера освен живия инвентар и толкова хубава прикя, че много шляхтички от голям род нямаха по-добра. Другите му три дъщери бяха девойки, живееха при него и те се грижеха за пан Володиовски, чиято ръка ту почваше да оздравява, ту отново се вдървяваше, когато времето почнеше да се разваля. Всички лауданци се грижеха много за тая ръка, защото бяха видели как действаше при Шклов и Сепелов, и общо беше мнението, че по-добра трудно би се намерила в цяла Литва. Затова в цялата околност ограждаха младия полковник с необикновена почит. Гащовтови, Домашевичи, Гошчевичи и Стакяни, а след тях и другите редовно изпращаха в Пацунели риба, гъби и дивеч, сено за конете и катран за каруците, та рицарят и прислугата му да не бъдат лишени от нищо. Винаги когато той се почувстваше зле, тичаха бързешком за бръснаря в Поневеж — с една дума, всички се надпреварваха с услугите си.