— Слушам!
Настана движение; малък отряд тръгна в тръс към блатата, воден от Юзва Безноги.
В това време пристигнаха петнайсетината Бутрими, разпратени преди това при другите шляхтичи.
— Гошчевичите няма ли ги? — попита пан Володиовски.
— О! Значи, ваша милост пан полковник!… Слава Богу! — извикаха новопристигналите. — Гошчевичите вече идват… Чуват се през гората. Знаеш ли, ваша милост, че я отвлякъл в Любич?
— Зная. Няма да отиде далеко с нея.
Наистина Кмичиц не беше взел предвид единствената опасност за дръзката си акция, той не знаеше, че значителни сили от шляхтата току-що се бяха върнали по домовете си. Смяташе, че шляхтишките селища са пусти както при първия му престой в Любич; вместо това сега, като се смятат и Гошчевичите, без Стакяните, които не можаха да дойдат навреме, пан Володиовски можеше да изведе срещу него около триста саби, и то хора обучени и свикнали да воюват.
Все повече шляхтичи пристигаха във Волмонтовичи.
Най-сетне дойдоха и Гошчевичите, очаквани с нетърпение. Пан Володиовски строи отряда си и сърцето му чак пърхаше от радост, като гледаше колко лесно и с какво умение застанаха в редици. От пръв поглед можеше да се познае, че това са войници, а не обикновена разпусната шляхта. Пан Володиовски се зарадва и поради това, защото си помисли, че скоро ще ги поведе и по-далече.
Понесоха се в тръс към Любич през оная гора, през която по-рано Кмичиц преминаваше всеки ден. Беше минало вече полунощ. Най-сетне луната изгря на небето и освети гората, пътя и бойците, разчупи бледите си лъчи върху острията на пиките, отразяваше се в лъскавите саби. Шляхтата разговаряше тихо за необикновеното събитие, което ги бе изтръгнало от леглата.
— Тук минаваха разни хора — казваше един от Домашевичите. — Мислехме, че са бегълци, а то навярно са били негови шпиони.
— То се знае. Всеки ден разни чужди просяци се отбиваха във Водокти уж за милостиня — отговори друг.
— А какви са тия войници при Кмичиц?
— Слугите от Водокти казват, че били казаци. Може би Кмичиц се е сдушил с Ховански или Золтаренко. Досега беше разбойник, а сега е явен предател.
— Как е могъл да докара чак тук казаци?
— С такава голяма банда не е лесно да се промъкне. Първата наша хоронгва би го задържала по пътя.
— Първо, могъл е да се движи през горите и, второ, малко ли панове се навъртат с дворцови казаци? Кой ще ги различи от неприятеля; ако са ги питали, те са казвали, че са придворни войници.
— Той ще се защитава — казваше един от Гошчевичите, — защото е храбър и решителен човек, но нашият полковник ще се справи с него.
— А пък Бутримите са се заклели, че дори един върху друг да паднат, той няма да им се измъкне жив оттук. Те са страшно озлобени срещу него.
— О! А като го съсечем, срещу кого ще се жалят за стореното им зло? По-добре да го хванем жив и го предадем на съда.
— Какво ще мислим сега за съд, когато всички са се объркали съвсем! Знаете ли, ваша милост панове, какво приказват хората? Че и шведите може да почнат война срещу нас.
— Опазил ни Бог!… Московската сила и Хмелницки! Само шведите липсват, за да дойде последният час на Жечпосполита.
Изведнъж пан Володиовски, който яздеше начело, се обърна и каза:
— Тихо там, ваша милост панове!
Шляхтата млъкна, защото Любич вече се виждаше. След четвърт час се приближиха на по-малко от двеста метра от имението. Всички прозорци светеха; светеше чак на двора, където беше пълно с въоръжени хора и коне. Никъде никаква стража, никаква предпазливост — изглежда, че пан Кмичиц прекалено много вярваше на силите си. Като се приближиха още, пан Володиовски с един поглед позна казаците, с които се беше толкова навоювал още през времето на великия Йереми, а после под командването на Радживил, затова измърмори на себе си:
— Ако това са чужди казаци, тоя нехранимайко го е прекалил!
И продължи да гледа, като спря целия отряд. Суетнята на двора беше страшна. Едни казаци светеха с факли, други тичаха на всички страни, излизаха и влизаха вкъщи, изнасяха вещи, товареха вързопи в колите; други извеждаха коне от конюшните, добитък от оборите; викове, подвиквания един към друг и заповеди се кръстосваха на всички страни. Светлината на факлите сякаш осветяваше пренасяне на арендатор в ново имение.
Кшищоф Домашевич, най-старият между Домашевичите, се приближи до пан Володиовски.
— Ваша милост! — каза той. — Целия Любич искат да натоварят на колите.
— Няма да откарат — отвърна пан Володиовски — не само Любич, но и собствената си кожа. Не мога обаче да позная Кмичиц, който е опитен войник. Никаква стража!