Оленка го наблюдаваше отстрани, доволна, че яде и пие, а после, когато той утоли първия си глад, тя отново започна да го разпитва:
— Значи, ваша милост, не идваш от Оршанския край?
— Знам ли аз откъде идвам?!… Днес бях тук, утре там! Прокрадвах се към неприятеля като вълк към овца и каквото можех да откъсна, откъсвах.
— Как си смеел, ваша милост, да се противопоставяш на такава сила, ами че пред нея сам великият хетман трябваше да отстъпи?
— Как съм смеел ли? Аз съм готов на всичко, такава ми е натурата!
— И покойният ми дядко казваше същото… Цяло щастие, че ваша милост не си загинал.
— О, захлупваха ме там и с калпак, и с ръка, като птица в гнездото, но щом ме захлупеха, веднага изскачах и някъде другаде ухапвах. Така им дотегнах, че определиха цена за главата ми… Това винце е отлично!
— В името на Отца и Сина! — възкликна Оленка с непресторен ужас, като гледаше с възхищение тоя младеж, който говореше едновременно и за цената на главата си, и за виното.
— Навярно голяма сила си имал, ваша милост, за отбрана?
— Имах, то се знае, двеста свои драгуни, все отбрани, но за един месец се стопиха. После ходех с доброволци, които събирах, където ми паднеше, без да ги подбирам. Те бяха добри за битки, но иначе най-големи разбойници! Които не загинаха, рано или късно ще станат десерт на враните…
При тия думи пан Анджей се разсмя отново, гаврътна чаша вино и добави:
— Такива нехранимайковци, ваша милост, още не си виждала през живота си. Дано ги гръм тресне! Офицерите — всички са шляхтичи от нашите места, от род, благородници, но почти върху всекиго тежи задочна присъда. Сега седят в Любич, че какво друго можех да сторя с тях?
— Значи, ваша милост, си дошъл при нас с цялата си хоронгва?…
— Точно така. Неприятелят се е затворил в градовете, защото зимата е страшна! Моите хора също се похабиха като метли от постоянно метене, та князът воевода ми определи да зимуваме в Поневеж. Кълна се в Бога, това е заслужена почивка!
— Яж, ваша милост!
— За ваша милост и отрова бих изял… Тогава аз оставих част от моята паплач в Поневеж, друга част в Упита, а по-видните си другари поканих на гости в Любич… Те ще дойдат да се поклонят на ваша милост.
— А лауданците къде те намериха, ваша милост?
— Намериха ме, когато и без това отивах в Поневеж на зимуване. Аз и без тях щях да дойда тук.
— Пий, ваша милост…
— За ваша милост и отрова бих изпил…
— Но за смъртта на дядко и за завещанието лауданците ти казаха първи, нали?
— О, за смъртта — те. Господи, упокой душата на моя благодетел! Ти ли, ваша милост, изпрати тези хора при мене?
— Не мисли такова нещо, ваша милост. За траур мислех и за молитва, за нищо повече…
— И те казваха същото… О! Бедняци, но горди! Исках да ги възнаградя за труда, а те ми се озъбиха и започнаха да ми подхвърлят, че може би оршанската шляхта взема бакшиши, но лауданската — не! Много остри думи ми казаха! Като ги слушах, рекох си: щом не щете пари, ще заповядам да ви ударят по сто камшика.
При тия думи панна Александра се хвана за главата.
— Господи, света Богородице! И направи ли това, ваша милост?
Кмичиц я погледна учуден.
— Не се плаши, ваша милост… Не го направих, при все че винаги ме хваща яд на такива шляхтичета, които искат да минават за равни с нас. Но си помислих: ще ме одумат неоснователно из околността, че съм побойник, а и пред ваша милост ще ме оклеветят.
— Цяло щастие! — рече Оленка и отдъхна дълбоко. — Защото иначе не бих могла да те гледам пред очите си, ваша милост.
— Защо?
— Те са дребна шляхта, но стародавна и славна. Покойният дядко винаги ги бе обичал и заедно с тях ходеше на война. Цял живот са служили заедно, а в мирно време ги приемаше вкъщи. Това е стара дружба на нашия дом и ти, ваша милост, трябва да я зачиташ. Имаш сърце и не ще развалиш това свето съгласие, в което сме живели досега.
— Но аз не знаех нищо! Да ми отсекат главата, ако съм знаел! А признавам, че тази боса шляхта някак не ми е по вкуса. У нас, който е селянин, той си е селянин, а всичките шляхтичи са от богат род и не яздят по двама на една кобила. Кълна се в Бога, че такива дрипльовци не могат да имат нищо общо нито с Кмичици, нито с Билевичи, както копърката няма нищо общо с щуката, при все че и едното е риба, и другото е риба.
— Дядко казваше, че имотът не значи нищо, а кръвта и добротата, а те са добри хора, иначе той нямаше да ги направи мои настойници.