— Милостиви господарю — викна Кмичиц, — тежко се провини нашият народ, грешен е и с право го наказва Божията ръка, но все пак, в името на Христа, всред тоя народ не се е намерил и ако даде Бог, навеки не ще се намери такъв, който би посмял да вдигне ръка срещу свещената особа на Божия помазаник!
— Ти не допускаш такова нещо, защото си добър човек — отвърна кралят, — но ние имаме писма и доказателства. Горчиво ни се отплатиха на нас Радживилови за добрините, с които ги бяхме обсипали, и все пак съвестта се е раздвижила у Богуслав, който, макар и изменник, не само не е искал да участва в посегателство срещу нас, но и пръв ни съобщи за него.
— За какво посегателство? — викна Кмичиц смаян.
— Той ни донесе — каза кралят, — че се намерил един, който му се предложил за сто златни злоти да ни отвлече и жив или мъртъв да ни предаде на шведите.
Тръпки полазиха по всички събрани при тия думи на краля, а пан Кмичиц едва успя да измънка въпроса:
— Кой е бил този?… Кой е бил?…
— Някой си Кмичиц — отговори кралят.
Вълна кръв нахлу изведнъж в главата на пан Анджей, в очите му притъмня, той се хвана за главата с ръце и със страшен, обезумял глас викна:
— Това е лъжа! Княз Богуслав лъже като куче! Милостиви кралю, господарю мой, не вярвай на тоя изменник, той нарочно е направил това, за да опозори врага си, а тебе да уплаши! Кралю мой, господарю!… Той е предател!… Кмичиц не би посмял такова нещо…
При тия думи пан Анджей се завъртя внезапно на мястото си. Силите му, изтощени от обсадата, подсечени от барутния взрив в голямото оръдие и от изтезанието, на което го беше подложил Куклиновски, го напуснаха съвсем — и той се строполи в безсъзнание пред кралските нозе.
Вдигнаха го и кралският лекар започна да го свестява в съседната стая. Но събраните големци не можеха да си обяснят защо кралските думи направиха толкова страшно впечатление на младия шляхтич.
— Или е толкова добродушен, че самото отвращение му подкоси краката, или е някакъв роднина на тоя Кмичиц — каза краковският кастелан.
— Ще трябва да проверим това — отговори канцлерът Коричински. — Те там, в Литва, са всички роднини, както впрочем и у нас.
Тогава пан Тизенхауз рече:
— Милостиви господарю, пазил ме Бог да кажа нещо лошо за тоя шляхтич — но… не бива още да му се вярва прекалено много… Вярно е, че е служил в Ченстохова; хълбокът му е обгорен, което в никой случай не биха направили монасите, защото те като слуги Божи трябва да бъдат милостиви дори към пленниците и предателите, но едно нещо ми се върти непрекъснато в главата и ми бърка на доверието в него… Аз съм го срещал някъде в Литва… Още като момче, на сеймик или на кулиг… не помня…
— И какво от това? — каза кралят.
— И той… непрекъснато ми се струва… че не се наричаше Бабинич.
— Не говори наслуки! — каза кралят. — Млад си и разсеян, та лесно е могло да ти се обърка всичко в главата. Бил той Бабинич или не Бабинич, защо да не му вярваме? Искреността и истината са изписани върху лицето му, а се вижда, че сърцето му е златно. Надали бих вярвал на себе си, щом не трябва да вярвам на такъв войник, който е проливал кръвта си за нас и отечеството.
— Той заслужава по-голямо доверие, отколкото писмото на княз Богуслав — каза внезапно кралицата — и обръщам внимание на ваши достойнства, че в това писмо може да няма нито капка истина. Може би на биржанските Радживилови много им се ще да паднем духом и лесно може да се предположи, че заедно с това княз Богуслав е искал да закопае някой свой враг и да си остави отворена вратичка за в случай, че щастието се промени.