— Тогава прости, милостиви господарю!… Съкрати страданията ми!
— Едно само не можем да забравим, че въпреки добродетелта на тоя народ, който досега не се е опетнил с вдигане на ръка срещу владетеля, ти си предложил на княз Богуслав да ни отвлечеш и жив или мъртъв да ни предадеш в шведски ръце!
Макар преди миг да казваше сам, че няма сили да стане, Кмичиц скочи от леглото, грабна разпятието, което висеше над него, и с огнени петна на лицето, с пламнали от треска очи, задъхан дълбоко, заговори:
— Кълна се в спасението на душите на моя баща и майка, в името на раните на разпнатия, че това не е истина!… Ако имам тоя грях, нека Бог веднага ме накаже с напразна смърт и вечни мъки! Господарю мой, ако не ми вярваш, ще разкъсам тия превръзки и нека се излее тая моя кръв, която шведите не източиха докрай. Никога не съм предлагал такова нещо. Никога такава мисъл не се е раждала в главата ми… Аз не бих си позволил подобна простъпка за всички царства на света… Амин! Пред тоя кръст амин, амин!
И цял започна да се тресе от възбуда и треска.
— Значи, князът го е измислил? — попита кралят слисан. — Защо? За какво?
— Да, милостиви господарю, измислил го е… Това е неговото пъклено отмъщение за онова, което му сторих.
— Какво си му сторил?
— Отвлякох го от средата на неговите хора, когато се намираше всред цялата си войска, и исках вързан да го хвърля пред краката на ваше кралско величество.
Кралят потърка челото си с ръка.
— Чудно, чудно нещо! — каза той. — Вярвам ти, но не мога да разбера. Как така! Ти служеше при Януш, а си отвличал Богуслав, който се провини пред мене, и си искал да ми го докараш вързан?…
Кмичиц искаше да отговори, но кралят забеляза в тоя момент бледостта и умората му, та каза:
— Почини си, а после разкажи всичко от началото. Ние ти вярваме, ето нашата ръка!
Кмичиц я притисна до устата си и мълча някое време, защото не можеше да си поеме дъх, само гледаше лицето на владетеля с безгранична любов, но най-сетне събра сили и заговори така:
— Ще разкажа всичко отначало. Воювах с Ховански, обаче и към своите бях тежък. Отчасти бях принуден да онеправдавам хората и да си вземам това, което ми беше необходимо. Но понякога правех това произволно, понеже имах буйна кръв… Другарите ми бяха шляхтичи, но не по-добри от мене… Тук-таме съсичахме някого, тук-таме палехме… тук-таме с камшик подгонвахме по снега… Вдигна се шум. Където неприятелят не беше още стигнал, там се обръщаха към съдилищата. Губех делата задочно. Присъдите следваха една след друга, но аз не давах пет пари за тях, на това отгоре дяволът ме изкушаваше и шепнеше да надмина пан Лашч, който беше заповядал да подплатят палтото му с присъдите срещу него, а пък той беше прочут човек и името му се слави досега.
— Защото се разкая и умря като набожен — забеляза кралят.
Кмичиц почина малко и продължи:
— В това време пан полковник Билевич — тия Билевичи са голям род в Жмудж — свали тленното си одеяние и се пресели в по-добър свят, а на мене завеща едно село и внучката си. Аз не мисля за селото му, защото при непрекъснатите нападения срещу неприятеля съм оплячкосал много нещо и по тоя начин не само че възстанових богатството си, заграбено ми при неприятелската окупация, но и го увеличих. В Ченстохова имам още толкова средства, та две такива села бих могъл да купя, и нямам нужда да моля никого за хляб… Когато обаче четата ми се измори, отидох на зимуване в Лауданския край. Там горкото девойче така ми допадна на сърцето, че забравих Божия свят. Тая девойка е такава добродетел и честност, та се срамувах пред нея за дотогавашните си дела. А тя, която имаше вродено отвращение към греха, започна да настоява да зарежа досегашния си начин на живот, да успокоя надигналия се срещу мене шум, да обезщетя за сторените несправедливости и да заживея почтено…
— И последва ли съвета й?
— Къде ти, милостиви господарю! Вярно е, че исках, Бог вижда, че исках… Но старите грехове преследват човека. Най-напред в Упита ми убиха войници и аз изгорих града за това…
— За Бога! Ами че това е престъпление! — каза кралят.
— То е още нищо, милостиви господарю! После лауданската шляхта ми съсече другарите офицери, достойни рицари, макар и луди глави. Не можех да не си отмъстя, затова още същата нощ нападнах село Бутрими, населено с шляхтичи, които наказах с огън и меч… Но те ме победиха, тъй като са много. Трябваше да се крия. Момичето вече не искаше да ме види, защото тия сивчовци й бяха бащи и опекуни по силата на завещанието. А сърцето ми така ме влечеше към нея, че бях готов да си строша главата! Понеже не можех да живея без нея, събрах нова чета и я отвлякох.