— Когато ни хванат, ще ни убият — каза тя.
Когато, не ако.
— Тогава какво ще правим? Не можем просто да стоим тук и да кротуваме.
— Ще идем в убежището, както каза Викърс.
— Колко далече е?
— Достатъчно далече. Два дни път. Там ще се срещнем с нея и ще решим какво да правим.
— А ако не е там?
— Там ще бъде.
Глава 46
Пътувахме все на запад, прекосихме два щата и навлязохме в нощта. Сменяхме се зад волана и поглъщахме километрите. Хълмовете се сливаха като вълните на някакво невъзможно море. Хипнотизиращото бръмчене на двигателя ни съпровождаше чак до зори.
Равнините донесоха жега и безкрай. Задух. Като в тропиците. Хапнахме в „Денис“ близо до Топика, а после поспахме шест часа в „Супер 8“, точно до магистралата.
Поехме пак по пладне. Под лъчите на яркото слънце. Теренът стана още по-странен — гол и негостоприемен като лунната повърхност. Скалистата земя беше насечена от дерета и безплодни хълмове. Непоправимо нащърбена земя. Пътувахме още няколко часа на запад, а после продължихме на юг.
— Викърс — започнах аз.
Слънцето беше залязло и светът сега се сви до онова, което виждахме на светлината на фаровете. Прекъснатата бяла линия се развиваше пред нас и изчезваше след колата.
— Да — обади се Мърси.
— Вярваш ли в онова, което казва за Брайтън? За същността му?
— Ти ги видя. Сам си прави изводи.
Тя опря лице на прозореца и се загледа в нощта.
— А за каскадата? — попитах аз.
— За кое?
— За матрьошките, загнездените една в друга вселени. Краен обем, но безкрайна повърхнина.
— Не разбирам от физика. На мен Викърс ми разказа друга история.
— Каква?
— За един остров. Най-красивото място, което можеш да си представиш. То не се променяло, докато един ден до бреговете му не достигнали плъхове.
— Плъхове ли?
Тя кимна.
— Няма значение как са се добрали дотам. Важното е, че са стигнали. Тези плъхове били различни от другите животни и щели да нарушат хармонията, ако не ги обуздаят. Трябвало да бъдат контролирани, разбираш ли?
— Да.
— Затова онези, които управлявали острова, се опитали да контролират плъховете, но плъховете били твърде бързи. Опитали с капани, но плъховете били твърде умни. Затова решили да пуснат хищници, които да изловят плъховете. И така се стигнало до пускането на змиите на острова. Големи отровни змии, които можели да убият плъховете само с едно ухапване. Според теб какво се е случило?
— Змиите не са свършили работа.
Тя кимна.
— Змиите се промъкнали дълбоко в сърцето на острова и правели това, което правят всички змии, затова островът се сдобил с две напасти. Според теб управниците спрели ли са дотам?
— Предполагам, че не.
— Не, не са спрели. Довели нов звяр, който да реши проблема. Коварната мангуста. По-бърза от змия. По-умна от плъх. Докарали ги с кораби и ги пуснали на свобода. Какво се е случило според теб?
— Те не избили змиите.
— О, избили са част от тях. По-бавните и по-слабите. Започнала война. С времето мангустите също се превърнали в проблем, не по-малък от змиите и плъховете. И много змии умрели, както и много мангусти, а около тях се щурали плъховете. Затова законът бил променен — неотменим декрет за вечни времена. Никакви мангусти повече. Никакви външни твари. Ерата на чудесата приключила. Нищо ново нямало да бъде допускано на острова. Пазителите му си измили ръцете и казали: „Което ще бъде, ще бъде“.
— И Брайтън е змия?
— Змиите са си змии. Аз говорех за един остров.
Шофирах в мълчание доста дълго, накрая попитах:
— И какво иска змията?
— Кой може да знае какво иска една змия?
— А какво искат мангустите?
— Те всички вече са мъртви.
— А плъховете, какво искат те?
— Плъховете искат онова, което всички плъхове искат — каза тя и обърна лице към изгряващото слънце. — Просто да оцелеят.
Денят пак донесе жега. Мърси предложи да ме смени зад волана, но аз отказах.
— Поспи малко. Ще се справя.
Когато спряхме за почивка, пийнахме вода от една чешмичка и използвахме тоалетната. Открихме на картата къде се намираме. Вие сте тук, гласеше надписът. Ниски хълмове ни опасваха и от двете страни. Очите ми в огледалото изглеждаха зачервени и изморени. Три часа, казах си. Още три часа и щях да си почина. Опитах да включа телефона си, за да проверя дали работи картата, и видях, че още е влажен от солената вода. Успях да го включа, това беше обещаващо, но иконите не работеха. Бях чувал, че ако го сложиш в торба с ориз, понякога върши работа, но аз нямах ориз, затова го хвърлих на таблото на колата с надеждата, че слънцето ще го изсуши.