Мърси спеше.
Теренът тук не се поддаваше на описание. Сухи, безплодни скали. Разседи и възвишения. Яркочервени стени се издигаха и спадаха в далечината. Камък, оформен от вятъра като вълна. Тук нямаше планини, само странни плата, на които земята сякаш се събираше. Това беше сухият под на земята, издигнал се на стотици метри в небето, като че ли самият Бог не бе успял да реши как точно да я подреди.
Пътят се виеше през низините между тези плата — едничката проходима ивица, която лъкатушеше между възвишенията. Тук-там шосето се превръщаше в мост, надвиснал над дълбоки пропасти. Друг път пък сякаш плъзваше по дъното им, а стените на каньона се издигаха от двете ни страни. Това беше разбунтувана земя. Зачудих се какъв ли е бил тук животът на първите заселници. Колко ли хора са стигнали до това място само за да открият, че няма път напред, слънцето напича безмилостно, но вече няма и връщане.
Жегата помътваше мислите ми. Или просто имах нужда от сън.
Карах толкова бързо, колкото смеех, но когато отново погледнах таблото, скоростта бе паднала на осемдесет километра в час. Натиснах газта и ускорих отново, въпреки това не успявах да задържа скоростта. Някак си бях изгубил контрол над нея. Бях изгубил контрол над живота си.
На задната седалка Мърси изпъшка, после затихна и заспа отново. Беше толкова тиха, че поглеждах назад, за да видя дали диша. Гърдите й се надигаха и спадаха като земята около нас.
Обърнах се пак към пътя. Към лъкатушната сива панделка.
След минути рязко вдигнах глава и се събудих — колата криволичеше из платната със сто и петдесет километра в час. Намалих до сто и десет и разтърсих глава, за да я прочистя от паяжините на съня.
Панделката се раздипляше. Километрите се нижеха. Кафяви храсталаци се бяха вкопчили в стените на ниския каньон, които най-сетне отстъпиха пред равнина. Безкрайна червена пустош.
Докато карах, постепенно започна да ми се струва, че се разделям на две. Единият шофираше, а другият сънуваше, и видях див заек да изскача от шубраците — после хукна покрай пътя със скоростта на колата. Загадъчна чернота в потрепващата жега, твърде слаба, за да я видиш с очите си, но я усещаш — дълги ритащи крака, отворена паст, червен език увисва от лукаво, ухилено лице, а зад него виждаш койот с раззинати челюсти, и аз бях койотът, аз бях и заекът, аз бях и шофьорът, а жената на задната седалка не беше никоя, никъде, не беше дори самата себе си.
Гумите изсвистяха, когато колата взе завоя, и аз пак се събудих със сепване, завъртях волана и я изправих.
Мърси се беше събудила, но мълчеше.
После караше тя, а аз спах.
След три часа ме разтърси, за да се събудя.
— Наближаваме.
Отворих очи към назъбения пейзаж. Ниски хълмове. Всичко изглеждаше същото. Зачудих се как е разбрала.
— Колко остава?
— Двайсетина минути. Или по-малко.
— Колко пъти си идвала тук?
— Веднъж. Преди година. — Тя намали скоростта и сви от главното шосе по една прашна отбивка, която изчезваше от другата страна на хълм. Кафяви храсти покриваха каменистата почва.
— Никога не съм искала да се върна — добави Мърси.
Колата изкачи още едно възвишение. Пътят продължаваше в далечината, кафяв, прашен, още няколко километра следваше извивките на хълмовете, а след това сякаш се изпаряваше в потрепващия въздух. Мърси намали до трийсет километра в час, но продължи.
— Защо стоиш при Викърс? Можеш да си тръгнеш, защо не си го направила?
— Имаш предвид да се върна към нормалния живот?
— Да. Има и по-лоши неща.
Взирах се в нея. Тялото й се тресеше, докато колата минаваше по изровения път. Той беше проходим по-скоро за джип, отколкото за лека кола.
— А защо мислиш, че мога да си тръгна?
Погледнах към ръката й на кормилото. Към осакатените пръсти.
— Какво е станало с ръката ти?
Тя ме погледна и проследи погледа ми.
— Не помня.
— Как така не помниш?
— Случиха се и по-лоши неща. Изгубих много по-важни неща от това. — Тя вдигна съсипаната си ръка. — И точно тях помня. Помня как ме разкъсваха. Как си играеха с мен както дете къса крилцата на пеперуда. Помня, че едва не умрях — бях точно на ръба.
Колата се разтресе силно, когато минахме през още една дълбока дупка. Нищо не разбирах.
— Помниш неща, които не са се случвали?
Очите й се взираха някъде много далече през мръсното предно стъкло.