— Те се случиха. То е като процеп, светът може да те придърпа и аз внезапно се озовах на различна писта — писта, където оживях, вместо да умра, и ми остана тази ръка, която ми се струва чужда. — Тя погледна към собствената си ръка. Лицето й беше тъжно.
— Какво искаш да кажеш с „придърпва те“! Кой те придърпва?
— Светът. Това е като някаква корекция. Като фрактура.
Спомних си за Стюарт. Понякога нещата стават доста объркани.
— Когато се случи — каза тя, — помниш предимно пистата, от която идваш. А не онази, в която си бил придърпан. Макар че има и малко изтичане. Може да е просто проблясък от спомен, но е, сякаш се е случил с някой друг. Това — каза тя и вдигна ръката си — се е случило с някой друг.
— На мен ми се струва, че се е случило с теб.
Тя поклати глава.
— Случило се е с друга моя версия. С мен се случи нещо много по-лошо.
Завихме по изровения път и внезапно земята се ширна пред нас, спускаше се леко, но вече виждах с километри напред.
Всички сме чували за хора, умрели в пустошта, след като колата им се е развалила. Лесно можех да си го представя. Хората зависят от милостта на своите машини.
Това беше безлюден пейзаж. Сух и негостоприемен. Още скали и ниски, недъгави дървета. Присвих очи и се вгледах през мръсното предно стъкло.
Имаше нещо пред нас, може би след около километър.
Мърси също го видя. Спря колата и натисна ръчката за измиване на предното стъкло. Скъпоценната течност се пръсна по стъклото и създаде ивици в праха.
Парцелът беше с площ вероятно трийсет квадратни метра, сгушен между два ниски хълма. Там земята беше по-зелена, имаше треви и цветя — а над тях огромно изкривено дърво разперваше като чадър короната си, съвсем не на място в тази суха пустош. Под него се виждаше малка разнебитена каравана, която блещукаше в лятната жега.
Бяхме срещнали подобни каравани през последния ден от пътуването, в покрайнините на градове. Често обградени от боклуци и потрошени коли. Но тази беше насред нищото.
— Не се е променила — каза Мърси.
Отново подкара колата и продължихме бавно по плавно спускащия се склон. Когато наближихме странното парченце земя, успях да огледам по-добре караваната. Първоначалният й цвят можеше да е всякакъв, защото нищо не беше останало от него след борбата със слънцето. Покрит с прах и мръсотия, хромираният й контур беше ожулен до матово от пясъка. Дори прозорците изглеждаха замъглени — сякаш имаха старческа глаукома, сякаш стъклата бяха видели твърде много и не искаха да виждат нищо повече. В двора бяха натрупани вехтории. Малко двуместно канапе лежеше прекатурено на едната си страна. Имаше и две коли, но само едната изглеждаше в движение — познатият сив седан. Колата на Викърс. На предния калник личеше малка вдлъбнатина. Значи все пак беше успяла. Колелата на другата кола бяха потънали в земята и коремът й опираше в червената пръст. Боята й беше избеляла до розово, но вероятно навремето е била червена. Видях и ръчни колички, велосипеди и голяма метална кофа с хлътнали навътре страни.
Предната врата на караваната беше отворена пред лятната жега и мрежата зад нея се люлееше на вятъра.
Мърси спря колата на трийсетина метра от караваната.
Обърнах се към нея и видях на лицето й страх. Тя не искаше да продължава.
— Какво е това място?
— Последното убежище — каза тя. — Тук Викърс е довела Хениг, за да го излекува.
Глава 47
Седяхме в колата. Двигателят затихна.
— Не изминахме целия този път само за да спрем сега — казах аз.
Тя поклати глава.
— Колата ще остане тук, в случай че нещо се обърка.
— И какво, ако се обърка?
Тя помълча малко, обмисляше думите ми.
— Може би един от нас ще успее да се добере до колата. Погледнах я.
— Не мисля, че има значение къде ще паркираме.
Тя не искаше да приближава колата до караваната, но нямаше и причина да не го прави.
— Всичко ще бъде наред — казах й, излъгах я, разбира се. Не можех да зная какво ще бъде.
Тя посегна към бутоните за прозорците.
Беше три часът и най-страшната жега тепърва предстоеше, но и сега въздухът, който нахлу през прозорците, беше нетърпим. Температурата бе поне четирийсет градуса. Представях си какво е в караваната.
Мърси пак завъртя ключа и колата пое леко напред. Спря в сянката на огромното дърво и след като изключи двигателя, посегна под шофьорската седалка и извади пистолет. Пъхна го в колана на гърба си и дръпна отгоре тениската си.
Когато отворихме вратите на колата и излязохме навън, горещ бриз вдигна мокрите от пот кичури от челото ми. Беше като в пещ и вятърът носеше праха на пустошта.