— Хайде — казах аз.
Тръгнахме по пътеката към караваната. Стара поне няколко десетилетия детска метална люлка скърцаше от бриза. Едната й верига беше покрита с ръжда, а другата бе скъсана и лежеше на земята. Пантата скрибуцаше, докато вятърът движеше избелялата от слънцето дървена седалка.
— Викърс нямаше да оцелее толкова дълго, ако беше невнимателна — каза Мърси. — Или ако не съзнаваше слабите им места.
Изкривените стълби към предната врата не изглеждаха по-млади от люлката. Бяха сковани от посивели от слънцето летви.
Мърси трябваше да затвори мрежата, за да може да почука.
— Ехо? — извика тя и почука по замъгленото стъкло.
Не се чу отговор.
— Има ли някой?
Тя отвори мрежата и влезе.
Отвътре караваната не изглеждаше по-добре, отколкото отвън. Килимът беше протрит в пътечка между канапето и кухнята. Малък телевизор стоеше върху по-голям в дневната. Там имаше и сиво, прокъсано канапе. Масичка за кафе. Евтини стъклени дрънкулки, подредени по лавичка близо до входната врата — керамични кученца, котенца и слончета. Видях и разпятие на стената. После още едно. Статуя на Дева Мария стоеше на пост на страничната масичка до канапето. Из цялото помещение стратегически бяха разположени фигурки на светци от всякакви материали и в най-различни размери. Някои бяха пластмасови, като онези, които можеш да видиш на таблото на кола. Други бяха по-големи, от глазирана керамика и рисувани на ръка.
— Ехо? — извика отново Мърси.
В другия край на коридора видях отворената врата за спалнята. Леглото беше разхвърляно. Яркобял чаршаф се спускаше към пода. Но караваната беше празна. Тук нямаше никого.
— Викърс, къде си?
Сякаш в отговор, през отворения прозорец долетя някакъв звук. Глас на възрастен мъж. Влязох навътре в дневната и отворих завесите зад канапето. Задният двор приличаше на предния. Половината беше зает от вехтории, а другата половина — пущинак. Бурени и трева. На двайсетина метра по-нататък земята се издигаше леко и там се виждаше голям навес от бяло импрегнирано платно и дървени колове. Той заслоняваше маса за пикник. До масата възрастни мъж и жена се бяха привели над работата си. Мъжът бе изгърбен и посивял, жената седеше до него на разнебитен стол от ракита.
— Хора — казах аз. — Но не виждам Викърс.
Мърси застана до мен и надникна през прозореца. Взира се навън доста време, после заяви:
— Тя е тук.
— А тези кои са?
— Хората, които живеят в караваната.
Мъжът сбърчи чело, наведен над нещо, което не можех да видя. Старицата мърмореше тихо и стискаше пожълтял вестник.
— Те не знаят, че сме тук.
— Знаят — рече Мърси. — Ела.
Последвах я по разнебитените стълби и заобиколихме караваната. Дворът отзад беше доста по-буренясал, отколкото ми се бе сторило. По-запуснат. Висока трева и ниски зелени храсталаци. Когато наближихме възрастната двойка до масата за пикник, старецът вдигна глава и каза нещо на испански на жената. Тя се озърна към нас за миг, а в зеленикавокафявите й очи нямаше и помен от изненада, преди да се наведе отново над вестника. Погледнах надолу и видях с какво се занимава мъжът: дърпаше здраво с разкривените си пръсти и покритата с козина кожа се свличаше от плътта като отеснял пуловер. Той дереше див заек. До него на масата имаше огромен касапски нож.
А до ножа имаше още два заека. Единият лежеше право на масата, а другият бе затворен в клетка. Диви зайци, доколкото можах да преценя. Малки машини за бягане с дълги крака и стройни слаби тела.
Единият вече беше изгубил и живота, и кожата си, но другите два още дишаха и червеникавокафявата им козина потрепваше, докато старецът работеше до тях. Ноздрите на заека, който беше по-близо до него, се разшириха.
Старецът взе ножа, отряза кожата при предните крака на мъртвия заек и тя се отдели напълно.
Двамата старци може би бяха семейство или някакви роднини. Мъжът изглеждаше по-възрастен и по-загрубял. Съзвездие от старчески петна осейваше големия му нос.
— Викърс тук ли е? — попитах аз.
Старецът дори не вдигна глава, само махна с окървавената си ръка и тогава видях пътеката. Последвахме я по плавния склон и открихме Викърс да лежи до малко вирче, образувало се между ниските хълмове. Явно в него се събираше водата от възвишенията и тук беше малко по-хладно.
— Успели сте — каза тя и вдигна към нас бледите си зелени очи.
Изглеждаше ужасно. Някога спретнатите й дрехи бяха разкъсани и окървавени. Косата й провисваше на сплъстени от кръв кичури. Тя стискаше нещо тъмно и червено в ръката си, но не можех да видя какво е.