Мърси коленичи до нея.
— Ранена си.
— Хениг не е с вас — рече Викърс. — Значи е мъртъв.
Мърси кимна.
Викърс затвори очи и прие новината със сведена глава. Накрая вдигна пак лице и ме погледна.
— Значи сега оставате само вие — каза тя.
— И ти — обади се Мърси.
Викърс поклати глава. Опита да се усмихне, но се получи страховита гримаса на окървавеното й лице.
— И аз не успях — каза тя. Седна, потрепери от болка и се закашля в окървавения си ръкав. — Хрътките са бързи. Адски изчадия. Как се измъкнахте?
— През линията на прилива — казах аз. — Извадихме късмет.
Тя пак кимна, отвори ръка и тогава видях, че стиска заешко краче. Козината беше покрита с нещо алено. Викърс проследи погледа ми.
— Подарък. Казаха, че носи късмет. — Усмихна се. — Но явно не и на заека. Как мислите, дали за добрия късмет се плаща цена?
— Човек сам създава собствения си късмет — отвърнах аз.
Викърс опита да се усмихне отново.
— Точно така е. — Тя посочи към пътеката, която водеше до масата и старците. — В момента той го създава. — Ножът отряза едното заешко краче.
Викърс протегна ръка към мен, стиснала окървавеното краче.
— Хайде, вземи го. Или си заек, или държиш заешкото краче.
Взех го. Беше по-тежко, отколкото очаквах.
— Ела, помогни ми да се изправя — помоли тя. — Лежа тук от много време.
C Мърси я изправихме на крака и тя закуцука нагоре по възвишението.
— Ето там е добре — посочи към сенчесто място под малко разкривено дръвче. Оставихме я да седне и Мърси се настани до нея. Тревата беше висока и твърда, но се люлееше от вятъра.
Оттук се откриваше гледка към старците, които седяха на пет-шест метра от нас. Мъжът още дереше заека. Чу се нов удар с ножа и той хвърли трупа в празната кофа до краката си. После обърса чело с опакото на дланта си и под косата му остана ивица кръв.
— Колко зле си ранена? — попита Мърси.
— Достатъчно зле — отговори Викърс. Отвори сакото си и видяхме, че блузата й е пропита с кръв. Раната беше ужасна. Виждах бяло парченце от ребро под разкъсаната кожа. Викърс пак се закашля в ръкава си и по брадичката й остана прясна кръв. — Всъщност твърде зле — добави тя.
— Можем да те закараме в болница.
Викърс поклати глава.
— Струва ми се, че е твърде късно за това.
Старецът сложи и втория заек пред себе си на масата и го разпъна. Козината на животното потрепваше, а ноздрите пърхаха, но то не избяга. Очите му бяха големи, кръгли и в тях нямаше страх. Мъжът го погали с едната си ръка, а с другата взе ножа.
— Всички виждаме онова, което искаме да видим — каза Викърс, като се взираше в стареца. — Вижда ли животното сатъра на касапина? Защо би искало да види подобно нещо? Можеше да избяга и да се спаси, и да разказва тази история до края на живота си. Тя ще се превърне в легенда. Мит за един отмъстителен бог с нож.
— Нека поне те вкараме вътре — каза Мърси.
— Тук ми харесва — отговори Викърс.
Старецът удари с ножа толкова силно, че той се заби в дървото, а не в заека.
Мустачките на животното потрепнаха. То като че ли се сви, изви се като лък, мускулите му се напрегнаха — и тогава се стрелна, скочи от масата с едно мощно движение. Приземи се на тревата, прескочи един храст и изчезна.
Острието на касапския нож още потрепваше върху голото, избеляло от слънцето дърво. Старецът гледаше след потъналия в тревата заек.
— Получаваш нещо, но плащаш с друго — каза Викърс. — Утре ловецът може да го хване, но днес той още има крака и дори история за разказване. — Тя се извърна към нас. — А аз? Моят късмет вече ме напусна.
Вгледах се внимателно в нея. Лицето й беше бяло като восък. Дишаше накъсано.
— В болницата могат да ти помогнат. Там имат лекарства.
— На мен ми трябва лекарство за възкресяване на мъртъвци. Разполагаш ли с такова?
— Не съм добър във вудуто.
Тя се усмихна.
— Тогава явно сме на приключване. — Мълча дълго, после рече: — Не искам да умра, но не ни е даден избор. Какво точно видя в лагера?
— Видях достатъчно.
— Добре. Тогава знаеш с какво се бориш.
— Не, не знам.
— Той е убил Боаз — обади се Мърси.
Викърс ме погледна изненадана.
— А казват, че с ерата на чудесата било свършено.
Усмихна се и пак започна да кашля.
Мърси сложи ръка на челото й.
— Тя изгаря. Да се опитаме да я охладим.
Отидох до вирчето в края на пътеката и загребах вода в шепа. Отнесох я на склона и я излях върху главата на Викърс.