Тя извърна лице към водата и струйките проправиха чисти пътечки по окървавената й кожа.
— Наближават последните дни — рече Викърс. — Изкривяването на света.
— Брайтън каза, че съм съсипал света.
— Да, съсипан е. — Гласът й затихна. — Дори тук се усеща — целта му вече е провалена.
— Каква цел?
— Целта на този свят е целта на всеки свят. Да създаде следващ. — Тя опита да се изправи. — Представи си го. Светове в други светове, безбройни като звезди. И все пак тук боговете се бият и тук боговете умират. Запитай се защо. Защо са дошли? Защо се сражават?
— Не зная.
— Защото всичко изгаря — бледите й очи се взираха в мен. — Изгаря от горе надолу.
— Имаш предвид каскадата?
Тя кимна.
— Старите бягат. Както всеки свят е компресиран в границите на света над него, така и времето е компресирано. Изтича от един свят към друг, разраства се от милисекунда в хилядолетие. Но един ден огънят ще погълне всичко.
Седнах на тревата. Това беше логическо следствие от формулата, която ми бе показала по-рано. Ако логиката изискваше безкрайна каскада от светове, тогава какво се случва, когато първичният свят умре? Всички останали светове ли умират? Това ще угаси всичко — цялата каскада. Как да избягаш от подобно нещо? Къде изобщо можеш да избягаш?
И тогава го проумях. Видях математиката. Свързани време и пространство. Ако представиш графика на времевата дилация при нарастващ брой светове, тогава след достатъчно дълъг период ще достигнеш асимптотата — свят върху свят, стрела, изстреляна към безкрайността.
— Това е надпревара с края — казах аз. — Това представлява каскадата. Това представлява и цивилизацията. Надпревара да породиш следващата итерация. А после следващата, и следващата.
— Да — отвърна тя.
Осъзнах, че тук е ролята на Антропния принцип, който оптимизира скоростта на създаване на вселените. Световете, които достигат критичния напредък бързо, ще изпреварят останалите, итерация след итерация, времето се разгръща все по-надолу и надолу. Миг в една Вселена се превръща в ера в следващата. Дали съществува скорост на откъсване? Можеш ли да създадеш вечност вътре в каскадата? Свят след свят, милиони години или милиарди години, нагънати в последните мигове на първичната Вселена?
— Ами Брайтън?
— Той иска да спре каскадата. Около нас има пукнатини, които не можем да видим. Обикновено светът сам се коригира, като избира само онези пътеки, които най-добре служат на целта му.
— Избира?
— Коригира се.
— Не разбирам. Как се коригира?
— Представи си времепространството като скъпоценен камък, а всяка фасета е времева линия. Когато камъкът се обръща, нова фасета улавя светлината. Нашите души са тази светлина. И така ние се местим от фасета на фасета в зависимост от това къде има нужда от светлината ни.
Поклатих глава, но се зачудих що за оптимизации са възможни. Като при базовите матрични кристали на Сатвик, когато се избират най-добрите портове за задачата. Дали може и един свят да прави това? Или цяла Вселена?
Викърс продължи:
— Но сега еберакси е тук и повреденото не може да бъде поправено. Еберакси оплита този свят, затваря времевите линии. Спира корекциите.
— Как?
— Не зная. Това е просто прът в колелата. С всяка изминала секунда ние се отдалечаваме все повече от пътя. Докато…
— Докато какво?
— Един повреден свят не може да съществува.
Погледнах я.
— Това ли иска Брайтън?
— Да.
— Защо?
Тя не отговори, но си спомних думите на Мърси в колата: „Кой може да каже какво иска една змия?“.
— Вероятно мисли, че може да го контролира — каза Викърс — Но ние сме вече твърде далече от пътя.
— В какъв смисъл сме далече от пътя?
— Ти наруши баланса. Вселената е изградена на скрито знание. Как ще функционира обществото, когато е доказано, че част от хората са без души? Съществуват правила. Можеш да знаеш някои неща, но не и други. Светът трябва да се коригира, ако иска да оцелее.
— Но сигурно може да се направи нещо.
— Наближава краят на дните, но все още има шанс. Нещата могат да се оправят само с разрушаването на еберакси. Но дори тогава ще се плати цена.
— Каква цена?
Викърс се взира дълго в мен, преди да отговори:
— По-голяма, отколкото можеш да предположиш. — Тя се извърна и примигна за миг, преди погледът й да се проясни отново.
— Не можем да се борим без теб — казах й аз.
— Стигнахте чак дотук.